Има нещо романтично в хващането на последния автобус. Първо тичаш към спирката, подритван от фаталността на това да го изпуснеш – „изтървах последния бус“ – звучи си страшничко..
Пристигнала 5 минути по-рано, заставаш на спирката и зачакваш с уголемяващ се страх, че вече е минал.
Нощна Варна има особен аромат. Улиците са пусти, рядко кола ще разцепи спокойствието. Чайка ще прелети над булеварда и с крясък в тишината ще се настани удобно на мъждящата улична лампа. Пияница или бездомник ще се приближи до теб с въпрос:
Буса мина ли?
Имате ли дребни, че нямам за билетче?
Най-после последният автобус идва. Качваш се, след теб – бездомният пияница и момчето, продаващо рози. Вече всички сте в безопасност, в уютната светлина на возилото, обещаващо недалечно спасение в топлия дом.
Тук вътре е вече удобно настанен чудноват сбор от пътници, с които да делиш следващия четвърт час. Жена над средна възраст, носеща вечно белязано с тревоги лице, навярно се прибира след късна смяна. Двама младежи скрити с качулки на последните седалки, водят таен разговор и поглеждат предупредително към всеки дръзнал да полюбопитства. Единия компулсивно опипва джоба на дънките, където е скрил пликчето. Млада дама с оскъдно облекло, крещящ грим и провокативен поглед, тепърва излиза на лов.
Кондукторката минава покрай теб, с усмивка разменя билетче за левче и минава назад към бездомния пияница, който вече е започнал своя спектакъл - върти се объркан, докато тя се приближава неумолимо към него като хищник към безпомощна плячка.
- Това кой автобус е? 409, нали? – с изтънял глас се примолва той.
- 148 е, по това време няма нищо друго. – раздразнено отвръща.
- Аааа има, има, и 409 има! Но добре, ще сляза аз. – с паника в очите се взира през прозореца, в чакане на спасяващата спирка.
- Не се прави на луд, няма други автобуси! Искаш без билет да минеш! Слизай бързо! – вече с гняв го хока тя.
- Слизам, слизам, чакам спирката! – не се предава.
- Няма спирка! Данчоооо! Отвори 3-та врата! Данчооо! – безпощадна.
Но твърде късно, вече стигнал спирката, вратата си отваря, бездомникът пиян, усмихнат слиза и помахва с думи „Лека вечер!“
А пред теб стои, смутено наблюдава, момчето с розите в ръка. Познаваш го от малка, живее в съседния блок с десет братя, сестри, и вечно пияната майка… Изглежда тъжно, прибира се с толкова рози, вместо пари за ракия.
„Момче, колко струват розите“ – мислиш да попиташ. Но нека слезете, нали сте съседи. Ще вземеш три и ще му оставиш рестото. Усеща погледа, сключва вежди и отива до вратата.
Питай го, сега го питай, пет спирки по-рано се кани да слезе!
И слиза…
Вървейки надолу към блока си, ще отклониш ли към неговия? Да оставиш пари и бележка на прага му ?
Сутринта ще излизаш разбързана. На вратата се спираш – три рози лежат на килимчето. И бележка – „Благодаря от сърце, хубав ден и на теб!“
– И хубав ще бъде наистина.
© Доротея Все права защищены