Това се случва всеки ден. Точно когато вече съм приспал дъщеря ми за следобеден сън. Точно в сюблимния миг, в който тя бавно, плавно затваря натежали клепачи, след като е изслушала целия ми репертоар от детски песнички в продължение на час. Точно в този миг на крехко равновесие, в който везните на умората и съня натежават и настава пълна тишина, нарушавана само от лекото дихание на детската невинност... Тогава гръмва бомбата на онзи чутовен вик, който надават приятелчетата на нашето съседче: "Малинчо-о-о-о-о-о-о-о-о!" Интонационният акцент винаги пада с особен фалцетен драматизъм върху последната сричка от името - "чо-о-о-о-о-о!" И точно това "чо-о-о-о!" излиза като куршум, изстрелян от "Калашников", който се забива право в целта. Право в съня на детето ми, което подскача като ударено с медицински електрошок в Бърза помощ. Отваря очи и мигащо уплашено, в състояние на полусън се опитва да разбере какво става. През това време аз вече съм излетял на терасата и шепна, макар че в гърдите ми ...