Старецът се размърда.

     – Какви са тези сложни въпроси рано сутрин? – попита без да отваря очи.

     Брокерът се зарадва: опасяваше се, че може и да не е жив.

     – Аз ви сънувах. И в съня си ви познах. Вие сте! Вие сте професорът от университета! Нали?

     Из високите пожълтели клони на буковете проехтя някакъв гърлен, но радостен и мелодичен глас: „Вива академия, вива професорес...“

     – Ти пееш! – отвориха се очите на професора. – И то съвсем прилично. Това е чудо! До вчера стържеше като спирачки на локомотив.

     Младият човек се засрами. Негов ли беше гласът? И защо пееше това? Учебната година се откриваше с този студентски химн, останал като завещание от Сревновековието на всички млади хора, посветили се на мъдростта на академичното учение. А наоколо имаше само гора и нищо в нея не наподобяваше аулата на университетското здание. Страхуваше се да доближи полулегналото тяло, втренчено се взираше в бялата коса, разчорлена и рядка; стоеше на някакво почетно разстояние, което смяташе за нужно по някакъв неписан устав.

     – Стига си стоял така – смъмри го старецът. – Неудобно ми става. Добре си, нали? Щом те интересува животът ми, значи вече не възнамеряваш да го отнемаш.

     Младежът се изчерви. Това не му се случваше често. Работата и обичайните му контакти в офиса правеха ненужни и непрактични видимите емоции. Беше чувствителен по своему, което всъщност означаваше, че вече е почти безчувствен. А сега усети руменина по бузите си.

     Поговориха за това-онова. Професорът не даваше знак, че приема разпознатата си самоличност. Нищо в поведението му не се беше променило – същото унило излъчване, умора, която идеше сякаш не от движенията, а по-скоро от безсилния му дух.

     – Ще ти покажа пътя – рече, когато стъкмиха багажа. – Вече си добре. Има старо коларско шосе наблизо. Е, шосе е силно казано. Просека. Но по нея често минават и хора, и каруци, и какво ли не. Ще те вземат. После е лесно – ще се ориентираш. Само махни тая пушка – с нея никой няма да те вземе.

     Младежът погледна пушката – стоеше до пъна, който му служеше за легло вече няколко нощи. Подпряна до зеления израстък, възглавницата му, тя бе готова за лов или за отмъщение.

     – Какво да я правя? – запита себе си, но очите му търсеха отговор в лицето на стареца.

     – Ти трябва да решиш.

     – Не я искам вече.

     – Тогава тя ще те чака тук – посочи къде с глава възрастният. – Ще я заровя до леглото ти. Може да размислиш и да дойдеш да си я вземеш. Нали искаше с нея да отмъстиш на оня гадняр, съседа ти, който убива птичетата в твоя френски прозорец.

     Да, така беше. Само че сега тази мисъл се струваше далечна на младия човек. Той беше брокер и трябваше да се бори със злото с помощта на знанията и уменията си. Стрелбата не беше неговата стихия, не и тази стрелба.

     Кимна:

     – Добре. Така да бъде.

     Повървяха известно време мълчаливо. В главата на младежа имаше куп въпроси и понеже бяха прекалено много, не знаеше дали да ги зададе всичките наведнъж или е по-добре да не пита нищо. Предпочете вторият вариант. Мълчеше, въпреки че искаше да знае всичко. Какво прави тук най-уважаваният борсов преподавател? Защо? Нима има смисъл в това? Какъв е този смисъл? Нима е изоставил жена си само задето е кръшнал с онова момиче? Това е тъпо. По-яко е да се върне вкъщи и да си трае, сякаш нищо не е било. Предал бил жена си. Какво означава предателството? На борсата това е ежедневие. Но хората не се мразят и не престават да общуват помежду си поради такава дребна причина.

     Не усещаше вече болка в раната, само понякога пареше от допира на раздраната фланела. Пареха го повече въпросите, още повече – фактът, че не намираше убедителен отговор сам за себе си. Скоро стигнаха до просеката. Личеше по сухата, но набраздена октомврийска земя, че скоро, дори по-рано от този сънен час, някой е минавал с каруца.

     Старецът посочи следите:

     – Това е коларският път. Почакай малко. Бъди търпелив. Ще те вземат, ще ти помогнат, в гората живеят добри хора. – Досети се нещо, намигна и добави: – И добри животни живеят също. Няма страшно. Хайде. Сбогом.

     – Но, професоре – запъна се другият, – така ли ще се разделим? Вие къде отивате? Връщате се в гората ли?

     – Да – вдигна учудено рамене. – Къде другаде? Нали ти обещах да се погрижа за оръжието. Пък и раницата трябва да взема, за да... продължа.

     – Да продължите? Какво? И накъде?

     Не биваше да си позволява да задава тези въпроси. Досещаше се, че няма да получи отговор. Професорът раздруса делово ръката му и се отдалечи; едрото му тяло скоро се скри зад храсталаците.

     Първото нещо, което направи, връщайки се в цивилизацията, беше да посети личния лекар. Промиха раната, биха му инжекция, направиха му хубава превръзка, препоръчаха му няколко лекарства, които той си купи, но предпочете да не използва. Върна се незабавно в офиса, чакаше го цяла камара работа. Колегите не бяха забелязали отсъствието му, обичайните сделки изпълваха ежедневието им и не им беше до него. Или поне така изглеждаше. Харесваше хладната анонимност в брокерския офис. Инвестиционното посредничество е зла и самотна работа, нищо че изглежда другояче – обаждаш се на хора, телефоните непрекъснато звънят, скайпът е отворен, летят факсове, разпечатват се тикети, пращат се някакви съобщения по куриери. Всъщност си сам и единствено собствената ти разсъдливост те държи на повърхността, никой и нищо друго. Всички биха се радвали на твоя провал, а когато празнуват успеха ти, значи просто отбелязват злобата си по завидно убедителен начин.

     Трябваха му няколко дни, за да разбере чия е собствеността на къщата до неговата – говори с добри адвокати с връзки в общината, използва Гугъл-мап и направи справка в Имотния регистър. Всичко беше прозрачно и ясно. Дори успя да разбере имената на собствениците, възрастта и заниманията им – въпреки глупавите и натруфени забрани, с които европейските регламенти защитаваха личните данни. Изработи план. Оказа се – за негово щастие, че фирмената компания на съседа му е публична. Акциите ѝ се търгуваха на фондовата борса, идентифицира техния борсов индекс. Така. Справяше се добре. И още едно жокерче изтегли съдбата – този хубавец си беше позволил да обезпечи чужда облигационна емисия. Не беше толкова трудно да намери тази информация от търговския регистър и от свои източници. Книжата се въртяха на извънборсовия пазар, понякога законно, друг път – не съвсем, но осигуряваха на емитента добър оборотен капитал. Толкова добър, че бе станал зависим от него, ако съдим по публикуваните отчети. Чудесно.

     Схемата му беше проста, но ефективна. Щеше да го постави на колене – изобщо нямаше да се досети откъде му идва проблемът. Просто трябваше да измами пазара, да създава онази красива манипулация, която пали фитилите на инвеститорите, за да се взривят от разочарование в един миг на сътворението, когато истината лъсва; и да разпродават като невидели, паникьосани за собствените си пари.

     Така и стана. Само след няколко седмици и акциите, и обезпечените с чужди активи облигации тръгнаха рязко нагоре, стимулирани от изопачено представената новина, че този бизнес ще получи инжекцията на държавни субсидии и средства от европейските фондове. Няколко авторитетни издания написаха статии в тази насока, защитавайки себе си с уговорката, че информацията не представлява инвестиционна консултация. Тези уговорки се пишат с тъй малки букви, че обикновено никой не ги чете, дори анализаторите.

     И после дойде черният петък. Компанията на съседа му се срина тържествено, като глинените крака на изкуствените колоси – на минутата. Този филм всичко го бяха гледали, но всички му се наслаждаваха и винаги им изглеждаше като нов, защото се случваше в чужд живот. И акциите, и облигациите се търгуваха под номинала си. После бяха снети от търговия.

     И както става обикновено в неговия виртуален свят – когато някой фалира, друг печели и се радва. Няма друг такъв бизнес, толкова откровен в безочието си – докато жертвата още мърда, други празнуват и поругават полуживия нещастник. И цъкат, и клатят нещастно глава, пълна с радостни мисли.

     Спретнаха му купон в офиса. От разликата в цените спечели доста за себе си, фирмата също. Отначало се зарадва. А после се замисли с тревога. Тази тревога беше нова за него, но се повтаряше. Някакъв втори сигнал, корективен и контролен, излъчваше съзнанието му – като да провери наличието на разум. И тъкмо той му позсказа, че предстоящото ще е фалшиво. Всичко това, което ще празнува неговия успех: хора, офис, фирма, цветя, усмивки, думи, парфюм, намеци. Никой не знаеше, че той иска да се радва на своя лична, а не на борсова победа. Бе застрелял лошите. И не с пушка. Със способностите си, както оня старец в гората му подсказваше. Опита да защити птичките си чрез фондовата борса. И успя, по дяволите! Никой освен него не знаеше какво е повод за празнуване. И какво той лично честваше.

     И друго имаше, докато премаше целувките и раздаваше свои. Брокерът знаеше какво ще е после, след шампанското – торта, фойерверки, конфети, нещо като малка заря. Щяха да му връчат подарък. Пластика, скъпа и безвкусна – полулегнал мъж, разпльоснал се доволно на нещо като легло или платформа, с начумерено победоносен пенис, еректерал, за да ознаменува нещо.

     Той вече беше сънувал това. И беше благодарен на съня, защото вероятно нямаше да знае как точно да реагира на възбудения фалш на колегите си; всъщност преживяването в гората му даде идеята как да постигне целта си. Докато приемаше поздравленията и отпиваше наужким по глътка от френското шампанско, купено специално за него, благодареше с другото, с корективното съзнание, и не на вратовързаните и впити в тоалетите си хора, а на тази гора. И на... професора, когото искаше да убие.

     След купона се прибра вкъщи, капнал и съвсем отегчен. Слезе от колата и видя с радост, че на фасадата на съседската къща имаше голям транспарант „Продава се“. Новините се разнасят бързо. Сигурно до месец или два ще има нови съседи. И те, надяваше се, няма да бъдат тъй разбойнически заинтересовани да убиват малките птичета над френския прозорец. Защото иначе... същото щеше да сполети и тях. Животът трябва да продължи. Включително този на птиците. Всеки има право на живот.

     Кашонът, в който беше опакован подаръкът му, тежеше много. Едва го вдигна от багажника. Тези скулптури очевидно се правят от масивно желязо или от сплав, която тежи повече от желязото. Занесе я на почивки до контейнера на улицата, вдигна я със сетни сили, рамото го сряза, но я отърколи и я спусна вътре. Нека някой клошар ѝ се зарадва. Или друг подобен ценител на кича.

     – Този подарък ми причини само болка – каза си на глас, когато най-сетне се прибра вкъщи. Съблече се в банята и загледа в огледалото зачервеното рамо. Нищо му нямаше. Ще остане белег, както предсказа професорът. Нищо работа. Вече почти нямаше причина да се досеща за нараняването, ако не беше този остър кашон с масивен еректирал саркофаг в него; тежестта му заместваше липсата на смисъл и съдържание. Добре, че го изхвърли. Хм. Нямаше как да измислят подарък, по-аналогичен на успеха: фалос. – Браво, колеги! Да си го бяхте...

     Не довърши мисълта си. Наля си едно уиски, пусна музика, дръпна пердетата и загаси главното осветление, хареса приглушените сенки на нощните лампи, отпи едра глътка, затвори очи и се унесе.

     Върна се в гората. Спомените му бяха още съвсем ярки. Искаше да си поприказва с професора. Това нямаше как да стане, знаеше. Но дали?

     Стана рязко, като събуден от онова, контролното съзнание, включи лаптопа и започна да рови из мрежата. Нищо ново. Да, знаеше за източните пазари. Там щеше да стане скоро много интересно. И напечено. Но сега е рано. Надникна в Блумбърг. Аха. После се взря в други сайтове и зацъка с език: кой сега търгува бинарни опции? Само ахмаците.

     Изведъж попадна на странна информация. Беше на сайта на университета, на неговия университет. Не можа да повярва на късмета си. Очевидно му вървеше напоследък. Виж ти!

     След два дни професорът щеше да изнесе прощална лекция пред студенти, преподаватели и гости в аулата на учебното заведение. Местата били предварително ангажирани, но желаещите можели да наблюдават части от експозето в кулоарите – имало осигурена видеовръзка. Интересът бил огромен не само заради особения повод, а и понеже вече близо година професорът...

     Прочете съобщението на един дъх. Странно, никъде освен в този сайт не споменахаваха за събитието. Порови още в нета. Нищо. Това подигравка ли беше? Дезинформация?

     Или преподавателят беше забравен? Дали пък не е поискал да бъде забравен? Просто е помолил да не се разгласява никъде другаде, освен на сайта на любимото му училище. Да, това е напълно възможно. Но защо? Щом се е решил да се върне след толкова време и да каже нещо, значи все пак иска да бъде чут. Другото звучи нелогично.

     Пак отпи от уискито. Стана му интересно, много интересно. По-вероятно е, каза си, други да са поискали да бъде забравен. Човек с такъв авторитет и от такъв ранг не може да няма силни врагове. Те имат влияние навсякъде – и в медиите, из академичните среди, в учрежденията и борсите, те трудно ще простят унижението, на което ги подлагаше неговият резултат. Брокерът знаеше това от личен опит. Винаги упрекваха стария човек, че играе рисково и непредвидимо, че не претегля риска и сделките му не съответстват напълно на математическите модели на пазараните флуктуации. Но най-често той се оказваше прав и не го натякваше, не чакаше извинения от критиците си, нито пък обясняваше богатството и дарителството си. Опредметяваше успеха си съвсем просто и с аргументи, които не можеше да бъдат прочетени в учебниците и научната литература. При това го правеше публично, на лекциите си, затова голяма част от аудиторията биваше винаги заета не от студенти, а от конкуренти и обикновени завистници. Тези, последните, трябва да са особено доволни, че това ще е последното слово на стария борсов професор. И непременно щяха да дойдат, за да се зарадват на внезапното му завръщане – като прощална среща преди предизвестена смърт, така желана от тях.

     Стана и направи няколко хаотични крачки из хола. Включи осветлението, за да се проясни мисълта му. Отпи от чашата. Купонът като че сега започваше, а не беше свършил преди два часа в офиса. Задочно общуваше с мислите на професора, а това беше повод за празник. Винаги намираше начин този старец да го гъделичка с предизвикателствата си! Какво ли беше намислил сега?

     Непременно трябваше да посети тази лекция! Беше въпрос на живот и смърт. Да, това не беше пресилено. Особено след срещата им, тя не можеше да е дребнава приумица на случайността. Всичко, което правеше, всичко, което знаеше и което искаше да знае, беше научено от него. Той обожаваше професора, не беше единствен, но в същото време гордостта му не искаше да признае, че дължи на него своя собствен успех. Е, нещата се попромениха след онова в гората. Сега нямаше потребност от гордостта си, поне не в такава степен: сам видя, че тя не може да лекува рани.

     Осъзна, че може да наблюдава себе си отстрани и да съзира недостойнствата си. Това беше чудесно. Видя, че страда. И поиска да обича. Не само птичките над френския прозорец, просто да обича. По човешки. И това чувство не дойде внезапно, и не първо в гората. То прииждаше в него всеки път, когато виждаше телцата на малките пернàти, пухената им розова кожица, подритващите крачета, човчиците, молещи се за живот... Онова в гората беше само знак на съдбата. Знак, че трябва да промени нещо. Преди то да му отнеме всичко. И успеха включително.

     А сега го видя – това същото чувство, но отвън. Съжали себе си и се зарадва, че вижда така за първи път.

     Усили музиката, започна да тактува с болната ръка във въздуха, сякаш имаше чин под нея, после се отказа. Нямаше нужда. Улавяше ритъма. И в четвърти клас го усещаше, но просто знаеше, че гласът му мутира и всички ще му се подиграват, най-вече учителят по пеене. Отвори пердетата, които само преди малко бе спуснал, и се взря през прозореца в грейналото ясно студено небе. Звездите му заприличаха на ноти в нотната тетрадка на времето, имаха необичайна подредба, безразборна до хармония. Познаваше ги всичките и нямаше нужда някой да му казва коя какво означава. Запя.

     Запя без да откъсва поглед от нотите в небето. Не посмя да спре музикалната уредба в стаята, защото се страхуваше да чуе гласа си, но пееше от радост, от вълнение, от признателност... Пееше от сърце.

     (Следва)