Брокерът обичаше предизвикателствата и знаеше, че тази негова любов е вероятната причина да се заеме професионално с борсово посредничество. „Местата са предварително ангажирани” – така прочете в обявата за публичната лекция на професора в аулата на университета. И това веднага го зачовърка – хайде пък сега да видим колко са ангажирани. И всичките ли?

     Разочарова се, че няма с кого да се обзаложи, а и твърде лесно успя да си купи място, при това в центъра на залата. Отне му няколко телефона време. От опит знаеше, че всяко нещо, което струва пари, няма как да е недостъпно.

     Лекцията беше в три следобед. Обстановката беше тържествена и дори пищна. Светеха  всички крушки на огромните полилеи, провиснали от високите, почти небесни куполи на аулата. От яркостта им ли, или от друго, малко му се замая главата и седна на първата седалка да се съвземе. Странно, това ме су случваше за първи път. Въздух нямаше в тази зала. Подпря с две ръце главата си и си спомни съня. Да, брокерът знаеше какво ще се случи днес. Знаеше какво ще каже професора. Предварително беше известен от същия този сън, че когато седне на мястото си, до него ще се настани глуповат и нервен журналист, който ще нарисува върху лист хартия образа на Бенджамин Франклин, усмихнат до уши върху стодоларова банкнота – досущ като Ежко Бежко с дълга бодлива грива вместо коса, и ще го попита:

     – Дали ще ми публикуват това във вестника вместо дописка?

     Отвори очи и се изненада, че вместо непочистената дъска на стената зад официалната трибуна имаше друго. Значи все пак сънищата не са съвсем точни, те си измислят факти, за да подсилят едно или да намалят въздействието на друго. Модерната интерактивна дъска беше съвсем лъсната и изглеждаше представителна до мощните усилватели. Залата бързо се пълнеше. Намери мястото и седна. Беше му задушно, защо ли бяха надули парното толкова силно? Беше началото на декември наистина, но още нямаше сняг и зимата не бързаше да идва. Ето го и колегата, от когото щеше да преписва пропуснатите фрази от лекцията. Журналистът се оказа по-глупав, отколкото беше в съня му – здрависваше се с всички, с него – цели три пъти, защото нямаше способността да запомня лицата на хората. Искаше да бъде учтив и се усмихваше съвсем неуместно и твърде широко за нуждите на доброто възпитание. Косата му беше дълга и щръкнала като на Ежко Бежко от банкнотата, която щеше да нарисува след час или два, а най-отгоре бе украсил главата си с черно таке. Творец.

     В този момент стана нещо странно. Дойдоха техници и започнаха за оглеждат интерактивната дъска. Зачесаха вратовете си, поговориха и дружно откачиха съоръжението от стената. Явно нещо не работеше. И ето – зад модерната дъска се появи старата, която очевидно отдавна не беше ползвана, защото никой не си беше направил труда да я почисти. Сънят победи реалността – стана точно така, както бе предвещано.

     Чак тогава се замисли дали наистина имаше смисъл да идва. Та той знаеше всичко, вече беше идвал тук в съня си. И думите на професора беше чул, и изражението на лицето му – Salvator Mundi, и умората в гласа му... Все пак имаше причина да е тук. Щом сънят му го беше извикал, значи основание съществуваше. Вярваше в това.

     Заедно с професора в залата влязоха двама негови колеги, приблизително негови връстници,и младата му асистентка, която гледаше леко уплашено в земята и сякаш внимаваше да не се спъне. Бурните ръкопляскания и викове я накараха да се изчерви и меката руменина приятно насити матовата ѝ кожа.

     Брокерът започна да ръкопляска диво и настървено. Журналистът до него свали такето от главата си, за да изрази уважението си към това шумно въодушевление, което не разбираше напълно. На какво ръкопляскаха всички? И защо? Какво толкова е станало?

     Младата асистентка седна най-далеч от трибуната, почти на края на президиума. Непрекъснато гледаше надолу, погледът ѝ беше някак виновно сведен, а лицето ѝ изразяваше възбуда, но и срам, потиснатост, твърде необяснима за случая. Брокерът не сваляше очи от нея. Това момиче винаги беше пред очите му. Понякога, когато знаеше предварително, че през деня ще има от онези досадни и продължитеелни обедни срещи с клиенти, които обичат да пийват през работно време, не вземаше автомобила си, оставяше го вкъщи, и понеже беше твърде стиснат да си поръча такси, вземаше автобуса или маршрутката, която минаваше наблизо. И почти винаги, когато правеше това, виждаше момичето с черните очи. Отначало това го ядосваше, защото смяташе, че съдбата – тази стара хитруша, се меси в живота му и му натиква в ръцете нещо, което не желае. После разбра, че момичето не проявява никакъв интерес към него, поне видимо. Това го успокои. Обаче скоро започна пак да се ядосва: какво си въобразява тая малка красавица? Тя знае е ли кой е той? Той е богат. А тя – изглежда невинна и леко ошмулена, нищо че е хубава. Красотата ѝ е дар, тя няма принос към това. А той всичко е изградил сам, външният му вид нямаше никакъв принос.

     Сега вече не мислеше точно така. Но беше сигурен, че те двамата никога няма да се срещнат – така се получава винаги: започнат ли мъж и жена да се виждат без повод, това е ясен знак, че не са един за друг. Не го беше чел, вярваше в това интуитивно, просто съзнаваше, че само противоположностите се привличат без да желаят това. Значи с тази черноочка са съвсем разнополюсни и няма никакъв шанс да се получи нещо между тях.

     Обаче природата не мислеше по същия начин. Той не можеше да спре да я зяпа и продължи да ръкопляска – вече само на нея и на красотата ѝ, дори след като другите спряха, съобразявайки се с обстоятелството, че професорът застана на трибуната и се изкашля няколко пъти. Добре, че журналистът посбута младежа да седне и той спря да блъска ръцете си една в друга – толкова силно и настървено, че дланите му бяха пламнали.

     Седна на банката и започна да размишлява. Никога досега не си даваше сметка, че сънищата са ирационално битие, по-действително от реалността. Беше атеист и му харесваше да вярва, че езичниците в Древния Рим с тяхното Memento Mori са по-готини и искрени от схоластиците на съвременната религия. Дори Господарят на света – този, който благо и спокойно говореше от трибуната, сега му се струваше престорено добронамерен. Не го слушаше. Този мирен човечец си беше позволил един грях и той беше достатъчен да  го срине психически, пък и физически – очевидно е имал предварителна нагласа за такъв срив, просто е чакал удобен случай. Не може една изневяра – при това съвсем платонична, да те накара да напуснеш дома и съпругата си, да се заселиш в гората и най-накрая: да се оттеглиш от професията, на която си отдал живота и здравето си. Това е тъпо, абсолютно безотговорно и незряло. Не му отива на този иначе съдържателен човек да постъпва така.

     Тези критични разсъждения позволиха на брокера да насочи вниманието си към нещо далеч по-съблазнително – красивата асистентка, седяща най-вдясно на дългата маса до трибуната на подиума. Сънят му беше помогнал да чуе предварително лекцията на професора, но умишлено го беше държал в неведение относно истинското си предназначение – да го заведе на среща, тъй неочаквана и желана, че да се окаже напълно неподготвен. Значи все пак има нещо рационално в съня – каза си и с нежелание прие, че трябва някой ден да преразгледа вижданията си. Асистентката само от време на време хвърляше бърз поглед към професора, към публиката или към възрастните си, седящи до нея, през повечето време стоеше като наказана, с изправен гръб, готова да избяга. „Тук съм! – провикна се брокерът наум. – Хубавелке, ей ме! Вдигни глава и погледни малко вляво. Виж, вдигам ръката си, за да ме видиш...”

     Наистина го направи, но бързо се осъзна. Някой му прошепна, че още е рано за въпроси. Хубавелката не го погледна. „Да, нищо няма да стане, по дяволите”, каза си. Само сънища, само някакви внезапни и безпричинни срещи в автобуси, таксита, на лекции – като някакво видение, което се изпречва на пътя, за да те дразни с хубостта си и да те подсеща, че си временно щастлив, успешен, радостен и... изобщо си временно жив; не е редно да си въобразяваш, че всичко може да бъде твое. Memento mori. Да ги вземат мътните тези дълбокомислени фрази!

     Ядоса се и усети желание да се махне от аулата. Стана му отново задушно и започна нервно да зяпа лицата на младите хора около себе си. После се загледа в дограмата на прозорците, видя върховете на черните клони на буковете в близкия парк, усети наближаващата зима по настръхналите гарги, които ту кацаха, ту отлитаха от заоблените краища на високите улични лампи. Времето неусетно мина и организаторите съобщиха, че коктейлът ще се състои в преподавателския клуб на ректората. Това беше намек, че студентите не са добре дошли. Те и не настояваха много. Събитието продължи по-дълго, отколкото по-голямата част от публиката, младата, очакваше. Най-досадни бяха поздравленията и приветствията.

     Брокерът реши да отиде на коктейла. Това беше единственият шанс да благодари на професора, преди той да изчезне завинаги от полезрението му. Кой знае къде ще се забие сега – в някоя друга гора, по-голяма и по-далечна, или пък ще се опита да се върне при съпругата си? Това, второто, се струваше на младежа малко вероятно. Този тип хора – с партриархални възприятия и изострена сетивност, която надхвърля обичайната потребност,  са най-сурови към себе си. Видя, че в един от ъглите на бюфета има шампанско, наля си и отпи жадно. Отдавна не беше се чувствал така жаден и когато се огледа, му стана неловко – келнер с бяло сако и бели ръкавици разнасяше шампанско във високи кристални чаши, наредени една до друга върху метален поднос, спираше се до всеки и предлагаше. А той само дето не надигна бутилката от плота. Реши да се стегне малко, взе разсеяно чаша от подноса и започна да тършува наоколо с поглед. Професорът трябваше да е някъде тук.

     Вместо него видя голия гръб на асистентката му; беше съблякла скучното сако от трибуната на аулата и сега изглеждаше напълно различно, с изискан грим и разпусната коса. Разговаряше на испански с някакъв дядка, всъщност само му отговаряше, защото той я атакуваше с въпроси, на които тя се чувстваше длъжна да отговаря.

     – Здравейте – каза, когато я доближи и изчака малко,за да се наслади на гледката отзад. Надяваше се, че младата жена ще се зарадва, че я спасява от напористия дъртак, но вместо това срещна хладнината на острия ѝ поглед и осъзна, че в тези среди не е възприето хората да се прекъсват без причина.

     Въпреки това остана доволен, че я накара да го забележи. Сега вече ще има повод направо да я забие, ако я зърне отново в блъсканицата.

     Тази възможност му беше предоставена съвсем скоро. Лично професорът я развеждаше насам-натам и я запознаваше с приятелите и гостите си, когато най-сетне погледът му се спря на брокера:

     – Я виж! Ти? Тук? Браво. – Здрависа го и веднага му представи асистентката си. – Запознайте се. Този младеж ми спаси живота в гората.

     – Така ли? – вдигна тънките си вежди красавицата. – Как стана това?

     – Всъщност беше точно обратното – каза брокерът. – Аз бях тотално смазан от... собствената си тежест. Иначе казано, пребих се. Спънах се и се потроших, нараних рамото си. Но не умрях. Това е, общо взето. Исках да кажа, че не умрях благодарение на професора, въпреки че аз отначало не знаех, че той... но после...

     Накъсаният му разказ удиви асистентката – или разказвачът не беше с всичкия си, или имаше нещо доста повече в тази история.

     – С радост бих искала да ми кажете нещо повече за тази случка – каза и врътна слабите си рамене.

     – Радостта ще е моя – запънато призна брокерът. „Виж ти! – зарадва се. – С нея се общува по-лесно, отколкото предполагах. Трябва да бъда по-смел.”

     – Ами да ви оставя тогава! – каза с известно облекчение професорът. – Вие си поговорете, аз трябва да уважа гостите.

     И се отдалечи.

     – Кой си ти? – попита го момичето и нервно отпи глътка от шампанското. – Каква гора? Нищо не знам.

     – А всичко ли трябва да знаеш? – отговори на въпроса с въпрос брокерът. Хареса му непосредственото и непредвзето общуване. – Защо?

     – Защото съм негова асистентка от доста време и съм свикнала да знам всичко за него.

     – И вероятно знаеш, че е напуснал съпругата си?

     Не разбра защо каза това. Изпусна го ей тъй, между другото. За него това нямаше особено значение. Затова се изуми на реакцията на момичето: ръката, която държеше шампанското, се разтрепери, капки от него се разляха върху черната ѝ вечерна рокля, тя закри устни с другата ръка и се олюля. Младежът галантно взе чашата и леко я прегърна през кръста:

     – Искаш ли да излезем навън? Тук е ужасно задушно. И аз преди малко щях да припадна – в аулата, още в началото на лекцията. Това парно...

     – Да. Навън. Моля – промълви тя и му посочи с поглед гардероба, където беше палтото ѝ.

     (Следва)