В килията на съзнанието си имам една пленница.

По-скоро е с бели коси, отколкото руси. Не знам. Не съм сигурна.

Снопове светлина се процеждат през високия тесен прозорец. Черно-бяло е тук.

Тя е на парче хляб и чаша вино.

По-скоро е на тринадесет, винаги е била на толкова. Родена е на тринадесет, триста години е живяла, а е останала на тринадесет. Цветовете не ù липсват, не знае, че има цветове. Не знае, че има изобщо светлина. Тя е с превръзка на очите. Мисли я за част от тялото си. Не смее да я отстрани. Никога не ù се е налагало. Нощницата ù е бяла и прозрачна. Няма петно по нея. Не е изпирана и не е подменяна. Няма какво да я замърси тук. Въздухът се къпе, преди да влезе. Вятърът си сваля чорапите и ги захвърля. Почти мълчалив събеседник е. Рядко зашептява. Младежки подвизи разказва, как се пъхал под полички, крадял бельо от просторите, близвал високо бедрата и кожата настръхвала. Не му вярва тя, но се подсмихва. Възможно е превръзката да се е сраснала с кожата. Изскърцва механизма рано сутрин, вдига се металният капак на отвора под вратата. Следващата порция хляб и вино. Виното хапе кръвта, често я кара да запее, и тя пее. Гласът ù се разнася. Стига до коремите на сивите облаци. Гъделичка ги, тръпката чувствам и аз. Усмихвам се. Импулсивно. Не на шега нечия или служебно. Не от учтивост или защото ми харесва усмивката, която съм получила. Не защото и денят е усмихнат, просто тя ме гъделичка. Малката ми палава пленница.

Гърдите ù са пищни колкото моите и по-сочни, а е само на тринадесет. Винаги е влажно между бедрата ù и ухае, и се носи, и побърква фантомите по стълбищата, които я пазят. Те не пият друго, само аромата ù. А се държат като в кръчма и все си крещят: „Ти уважаваш ли ме!”, себе си не пазят, а за да я опазят, биха дали живота си, ако фантом може да се лиши от живот. Те не са глупави, само се държат глупаво. Не могат да вземат думата един от друг. Говорят и на различни езици. Нямат познания за езика на другаря си, но разбират смисъла по вибрациите на въздуха. Бият се денонощно, но не могат един без друг. За нея само мечтаят.

Тя си има огледалце под формата на сърце. Стиска го в ръка. Не знае какво е това, за какво служи. Никога не е поглеждала. Женският ù инстинкт го прави скъпоценно.

Защо я държа пленена ли?

Нямам път към нея. Точно за това искам да си поговорим. Забравям често за нея, когато си спомня, не съм сигурна дали наистина я има, или си въобразявам. Не съм на триста години, как може тя да е на триста. Не съм отдавна вече и на тринадесет. Слушаш ли ме внимателно? Говорих и с нея, но тя прави детски номера, а на всичкото отгоре е с женско самочувствие от известно време насам. Това как си го обясняваш? Не ми отговаряй, знам отговора. Тази девойка, всъщност вече не е девойка, но както и да е, много е себична. Довеждала ме е до сълзи. Играе си с мен. Добре, знам, че искаш да го чуеш. Разкошна беше тази нощ. По-доволен ли си? Не беше ли достатъчно доволен и без да го чуеш? Изглеждаше, че по-доволен не можеш да бъдеш. Остави това, говорехме за нея. Всъщност мълчим си за нея. С мълчание си приказваме. Аз не я държа пленена. Мисля, че тя го прави. Държи света пленен за себе си. Има невероятна сила. Тя е истинската господарка, в това понякога я подозирам. Не знам как мина между фантомите. За това искам да си поговорим. Откъде след това двамата сте излезли. Вратата не е била отключвана никога. Заварките стоят по нея. Можеш ли да кажеш нещо по въпроса? Пак е пила и пее, гъделичка облаците по коремите, гъделичка ме, затова се усмихвам. Изписал си по лицето нейния израз. Не си на тринадесет, моля те. Взела ти е ума. Ревнувам, да знаеш. Ама сме смешни и двамата. Ще ми кажеш ли? Не се прави, че не знаеш. Наистина ли не знаеш?

Как я премени тъй, че да прилича на останалите дванадесет, които съм в Градината на страстта? Онази градина, която е под лявото ми зърно. Запечатаната с восък, който се разтапя с целувка. Не усетих, че сме повече. Не се броя, а и образите ми са толкова лудуващи, когато восъкът е разтопен. Как свали превръзката от очите ù, без да ослепее от светлината? Не разбрах, че сте го сторили. Насладата има прагове, след тях по-голяма не може да се изпита. Това, че си освободил пленницата ми, не може да направи усещането ми по-силно. Достигало е апогея си и когато си е била заключена. И когато не си бил ти. Какво е това на врата ти? Аз ли съм го направила? Чакай да ти направя яката. Малко реклама за теб. Да се виждаш отдалече. Май започвам да се държа като нея. Зрели хора сме.

Виж, сега сериозно. Страст повече, отколкото вече съм изпитвала, нямаше. Казах ти, не беше с нищо по-различно. После обаче, поведението ù. Тя познаваше свободата. Горе си е, там, в килията. Държи се странно. Добре ù е, но скоро ще поиска пак да излезе. Това се усеща. Не съм разбрал, че е била при останалите. И вече ù харесва.

Нищо ли не знаеш по въпроса? Още по-добре.

За какво си говорехме? А, да. Говорех ти, че съм излязла за малко от работа, че е имало задръстване. Да, и на мен е сред любимите балади. И изобщо, като теб обичам Металика. За това ли си говорехме? Колата ми е вече в ред, да. Ти гледай да не изпуснеш автобуса си, остава ти по-малко от час. Бих изчакала, за да те видя как се качваш, че какъвто си ми, събирай си ума, аз наистина трябва да тръгвам. Цигарите ли ти свършиха. Много пушиш. Не ставай сега. Допий си кафето. Ето моите, има още три. Леки ще ти са, но имаш само петдесет и една минути.

Няма как, приятелю, утре ще летя. След седмица, може би. Не по-рано.

Тази вечер ще ти позвъня да ми кажеш как е минало при теб. Сигурно ще чуеш моя глас, но твоя тя ще чуе.