Идва краят на света, каза си Ред, чувайки бумтящите стени около себе си изскочи изпод одеялата и се втурна към прозореца. Това е само буря, увери се той. Замечтано загледа божиите води стичащи се от небесната мъгла, от време на време свирепите гръмотевици пробуждаха чувствата в Ред. Той беше малко сиво изострило ущички пухкаво рисче. В големите стъклени очи се отразяваха небесните водопади на сутрешния град. “Колко е красиво макар и страшно“ си каза Ред и в същия миг наметна дъждобрана и се запъти към вратата. След като прекрачи прага на своята къща Ред се озова точно под дъжда. Лява, дясна, лява дясна, прескачаше гьол след гьол и тук таме в самия гьол. Толкова радостен, макар и мокър, препускаше из градския пейзаж. Забързани хора, машини и реки от дъжд запълваха този мокър пейзаж. На къде ли Ред отива, едва ли той знае, просто към картинката мокра да се включи искаше. Наводненият град, сякаш не улици, а реки плаваха изпод корабите коли и тук таме някой ходеше по вода. Ред се озова на моста, където можеше да наблюдава как небесният океан се влива в земното море. Изведнъж Ред осъзна че е заобиколен от огромния басеин на потоците. „Ами сега“  каза си той  „Ще се удавя“, а беше едва метър висок.

В течение на обстоятелствата трябваше да измисли изход от смъртта.

“Скачам в морето  и от там ще стигна до брега  плувайки”. Така и направи, скачайки от високия мост, без да се замисли за опасността долу . Брегът беше достатъчно издигнат, но и достатъчно далеч от него. Плуваше в соленото море, поръсен от дъжда. „БУМ“ каза небето и изплаши Ред до такава степен, че той се потопи във водата и изпадна в паника. Сега морето не беше само около него, но и в самия него, той се давеше и нямаше кой да му помогне, макар и да имаше кораби наблизо. След  около половин час морето беше изхвърлило малкото му сиво и не толко пухкаво телце на мокрия бряг. Бяха притворени кристалните му очи и телцето беше неподвижно, покосено от смъртта. Бурята беше отшумяла само отстатъчни гръмотевици звучаха  в далечината.  Всичко е като след буря .

„ДУМ“ каза небето  и  малко око надничаше плахо из под топлите завивки. Ред изкочи мокър към прозореца, втренчи се в дъждовния пейзаж и си каза „Колко е красиво макар и страшно“.