***
- Спомняш ли си първата ни среща? – попита ме.
- Разбира се. – отвърнах. – Беше облечена с черна пола до коляното и бяла риза на ситни, черни точки, и свободно падащи ръкави, тесни в китката. През врата ти минаваше шалче в същите черно - бели цветове и носеше черни, лачени обувки с тънък, висок, червен ток.
Лятото на 2014та беше в разгара си, с доста високи температури. Не знам дали заради това беше вързала косата си на висока опашка, но ти отиваше. И някак особено се отразяваха слънчевите лъчи, които закачаха къдриците падащи пред лицето ти.
- Изчерпателна и наблюдателна, детайлна. Винаги съм ти го казвала – засмя се Кучката. - Помниш ли какво те попитах тогава?
- Да. Попита ме защо съм дошла..
- Това са цели 8 години.. Минали сме през какво ли не... И не веднъж съм ти задавала този въпрос... Днес имаш ли отговор?
(Такава беше Червенокосата - директна и проницателна)
Винаги имах отговор и всеки път беше различен, но винаги коренът беше един, и същ, а именно – търсех себе си.
Понякога се намирах, друг път се губех, но и в двата случая пътят беше различен, нищо, че изглеждаше един, и същ.
Някъде там, по пътя, винаги се разминавах със себе си, с другите, със света.
Когато се намирах не бях сигурна, че съм аз, но пък бях повече себе си, когато се губех.
Сякаш бях заключена между запетаите и многоточията на собствените си редове, ограничена в невъзможностите да се разпилея под звуците на плачещата цигулка отекваща като стон в Смирненския „Стар музикант”:
Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.
Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач -
стареца немощно става.
И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.
Там - от скованата в мраз висина -
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.
А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.
Емоционална експлозия на сетивата...
Щях ли да си спомням нещо от живота си досега, ако отново ми се отдадеше възможност да погубя себе си?
Такава беше... докосваше душата ти с върха на пръстите си и пречупваше светлините ти в най – различни форми. Караше те да вибрираш на различни честоти и да се впускаш в дълбините на собствените си лудости, за да намериш себе си.
Предизвикваше да застанеш на ръба на възможностите и ограниченията си, и да ги надскочиш дори, в устрем да се преоткриеш; да се превърнеш в прах и празнота; да забравиш, за да си спомниш. „Ръбът на Вселената”, би казала.
Аз бих го нарекла... безкрайният океан на мечтите ми, където времето и пространството нямат значение...
Мястото между съня и реалността, където „душата е материална, и измерима и тежи точно 21 грама. Парче шоколад, шепа монети, най – малката птичка в природата, или онова, което човек носи в душата си.
И в точния момент на нашата смърт всеки един от нас губи 21 грама...”