Към девет и десет вечерно време реших, че трябва да хвана калемчето и да напиша нещо, понеже отдавна не съм го правила.
Не е лесно, когато не знаеш какво да кажеш, така че да не се повтаряш.
Не е лесно, когато трябва да пишеш, а всичко размива очертания и потъва в зеленикавото блато на горчивата реалност. И вече нито знаеш кое е правилно, нито знаеш как да го отличиш.
Но всички тези мисли са породени от ранния час и няколкото чаши червено мелнишко вино, които май са ми малко в повече. А бях спряла да пия.
Спомените присветват в червеникавочерно някъде около мен, а аз даже не искам да им обръщам внимание. Защото, когато протегнах хартиените криле, които той ми направи, към него, той избяга. Мъж като мъж. Без особени отличителни белези. Бял. Кльощав. Нисък. Красив. Синеоко-зеленоок. С черни коси, блестящи като есенен дъжд.
В моята женска природа, отдала се на доволно достатъчно мъже за нищо, открих, че мога да обичам. Което ме тресна като светкавица в нашумелите тоя сезон гръмотевични бури. Открих, че мога да искам нещо отвъд собственото си удоволствие. Открих, че мога да давам повече, отколкото вземам. Открих, че мога да не вземам нищо.
Една истинска любов, която сама по себе си беше като онова стъклено сърце, което една приятелка получила от момчето си. Едно стъклено сърце в бледорозово-прекрасно... и напълно неподходящо за обичайната ежеминутна маска, която носим и двамата. Аз - на лека жена. А той - на безнравственик.
Пак бягам от темата. Или по-скоро обикалям около нея, защото е прекалено болезнено да я напипам. Или както крещеше Азис (този всенароден любимец, покорил сърцата на българите със своята чистота и искреност... (дано усетихте иронията)) „Напипай го!” май ще е най-добрият подход... Само дето нещо ме мързи да „го напипам” и ужасно ми се гърчат мозъчните клетки да мисля за него. За нещото. За Връзката. Между мен. И него.
Ако истинската любов е това, което си мисля (а тя най-ероятно не е...), ако истинската любов е това, което вярвам, че е, значи... съм яко затънала. Ама яко. С двата крака.
По стъпките на онова, което не можем да направим и на онова, което винаги ще ни преследва, стигнахме доникъде. И, мамка му, защо пак съм толкова разпиляна и сама?! Всъщност „любов ли бе, да я опишеш” май е най-точният израз, ама... нещо някъде ми горчи, май съм сложила прекалено много кафе в рецептата или това е останалата отрова по устните на моя Ромео, който целунах, докато умираше... Пред очите ми.
Защото в душата си той беше като мен, а се остави на света и на няколко момичета с не особено висок морал да го пречупят. С някой друг номер, с някоя друга преструвка, с някоя друга муцунка на сърдито малко момиченце. С някой друг македонец във влака за... Някъде. С някой друг шамар. С някоя друга обида.
Сега той е празен.
А какво е истинската любов - не знам.
Знам само, че някъде нещо ми горчи, като че да съм сложила прекалено много кафе или сок от грейпфрут в коктейла, който изпих на един дъх. Който се разля с упойващо цитрусов аромат в тялото ми, леко запенвайки се в устата ми. Оставяйки след себе си само лек нагарчащ привкус на самота и незадоволеност.
Но „очите са широко отворени към хоризонта”. И пътя, „по който вървях толкова много пъти” още се простира пред погледа ми. Зелен, пустинен, пролетен. И прекрасен.
Защото накрая аз винаги ще се връщам там.
В бара, където ми направиха онзи коктейл, който изпих на един дъх. В който имаше прекалено много кафе или сок от грейпфрут.
Който остави в мен вкуса на устните му.
© Метафора Все права защищены