Растяло в малка саксийка малко цветенце, такова - мъничко, с бледички, почти
прозрачни листенца. Всеки лек полъх на вятъра бил болка за него, защото се
страхувало да не измъкне тъничкото му коренче. Един ден се извила страшна буря
и засипала пясък върху него, ситни камъчета заудряли и без това тънките му листенца. Крехкото му стебълце се заогъвало и, а-ха, да се прекърши под натиска на бурята. Когато вече нямало надежда и цветенцето престанало да се бори, една изящна розова гладиола препречила вятъра и загърбила със стеблото си почти мъртвото растенийце.
То едва мърдало и дори не могло да й благодари преди да си тръгне.
Когато бурята отминала, по крайчетата на клонките му имало нещо необичайно. Цветенцето премаляло. С малкото останал у него живот си помислило, че бурята е скършила крехките му клонки. Отпуснало бледите си, болнави листенца надолу и зачакало края.
Чакало, чакало... и тогава върху него кацнала пчелица. Завъртяла се и започнала да събира цветен прашец.
- Ох - стреснало се ...