Напоследък мама не говореше много. Лежеше на леглото си, гледайки тавана с реещ се, странен поглед.Не ми обръщаше почти никакво внимание.  Аз стоях на прозореца и я наблюдавах. Държах в ръка моята порцеланова кукла и си мислех. Мислех много. Толкова много неща бяха в главата ми. Аз съм на 6. Догодина ще тръгна на училище. Нямам търпение. Искам да се запозная с други деца. Преди излизахме с мама, но откакто тя се затвори в спалнята, аз си седя само вкъщи. Липсва ми света навън, въпреки че съм го виждала смътно. Има толкова много неща, които ми предстоят. Не знам дали всички деца са така, но аз със сигурност съм любопитна.

Мама често плаче. Мене ми е жално да я гледам така. Тя е много млада и мъничка. Прилича на моята порцеланова кукла. Мама има бебе в корема. Аз ревнувам от него. Личи си, че го обича повече от мен, понеже спря да ми обръща внимание. Преди ми говореше много. Как ще се справим с всичко и тя не би ме изоставила. Нямало да се откаже от мен. Аз се почувствах сигурна. Бях топла и здрава. Бях толкова малка, сега пораснах. И продължавам да раста. Но мама май обръща повече внимание на бебето. Въпреки че и на него не говори. Тя не проронва дума. Малко ме е страх, но думите, с които мама ме приспиваше, ми дават надежда.

Ето я и баба. Тя също мълчи. Безмълвно влезе в спалнята и издърпа мама за ръката. Аз ги последвах. Облякоха се плътно, понеже беше януари. Аз бях по една лилава рокля, но не усещах студ. На мен винаги ми беше топло. И сигурно. Едно такси ни откара до някаква болница. Мама изглеждаше уплашена. Баба въздишаше. Аз се зачудих.

Влязохме в болницата. Беше студено и миришеше някак странно. Започнах да усещам как топлината ме напуска. Една сестра накара мама да влезе в един кабинет. Там нямаше никого. Мама трепереше. Сигурно ù е било студено. Някой влезе. Беше облечен като доктор. Да, това бе докторът. Той накара мама да легне на една маса. Преди това тя се съблече и си сложи някаква бяла престилка. Приличаше на ангел. Много хубава майка имам. Мисля, че поставиха нещо в нейната ръка. Мама заспа. Но аз бях будна. Наблюдавах всичко. Помня всеки един момент. Докторът искаше да навреди на мама. Аз се уплаших. Почувствах студ. Нямах закрила вече. Усетих силна болка. И след това... мрак. В този мрак живея досега. Липсва ми мама. Защо не виждам нищо? Защо дори най-голямото усилие е някак напразно? Защо не чувствам?

..............................................................................................................................................

Всички хора правят грешки. Но не всички хора ги вършат съзнателно.