15 июл. 2008 г., 06:07

Мама и татко... Не живеят заедно 

  Проза » Рассказы
9987 0 8
7 мин за четене

Подпрял нежно силната си, красиво оформена брадичка, с едва набол тъмен мъх над горната устна, красив тъмнокос, младеж седеше на ствола на поваления бор, вперил замъглен от спомена поглед в извиващото се между дърветата, като колан от диаманти, тъничко поточе, понамаляло от летните горещини, но все пак още даващо свежа влага на пъстрия килим от цветя по ниските си брегове. Гъстите ресници трепкаха често-често и едва сдържаха готовите да се търкулнат по млечно матовата му бузка, сълзички. Зад него на два завоя от пътечката, на брега на голямата река до тлеещия огън, се чуваха веселите смехове на компанията, която го беше довела тук. Живееше с майка си и нейните родители на самия бряг на Дунав, в един от големите тамошни градове, но майка му беше любител фотограф и често го вземаше със себе си, когато тръгваше на лов за снимки по красивите Български места. Той много обичаше тези екскурзии - първо, защото от интелигентните хора в компанията научаваше много за географските и историческите ни забележителности, които му бяха страшно интересни и не бяха като онзи сух материал от учебниците, а обогатяваха знанията му по същия начин. Едва чакаше да се съберат до огъня, а той се излягаше на одеялото до тях и замираше в нетърпението да не пропусне нито думичка от интересните мигове. Този път обаче, за изненада на всички, пообиколи за сухи съчки, складира ги наблизо, взе новата си шапка с козирка, която беше последната му гордост, нахлупи я ниско над прекрасните си изразителни, дълбоки и тъмни като кладенци очи и се шмугна между дърветата.
   Майка му късно видя скриващия се, изправен гръб с широките (за възрастта му) рамене, усмихна се и реши, че при следващия излет ще му предложи да вземат и приятелката му. Имаше едно мило момиче от съседната вила на родителите й, с което уж години наред си бяха неразделни приятелчета, но като че сега искрите прехвърчащи съвсем не са приятелски, а и виждайки го днес все по-уверено реши, че нейното пораснало синче изживява първите трепети на влюбването. Това хем я зарадва и изпълни с гордост, хем я натъжи, защото детето й вече не е дете и тръгва по несигурния и болезнен път на любовта. Спомни си колко много се обичаха с баща му, как притискайки се един в друг не искаха да се отделят и колко сладко беше това усещане. А онзи мъж от онези дни беше само с 4 години по-голям, отколкото е синът им сега. Не е възможно. Тя тръсна гривата на черните си къдрици и отново се замисли. Как е възможно, тя виждаше в онзи мъж тогава зрял и отговорен човек, който спокойно можеше да бъде баща на детето им. Когато го гледаше как уверено пое мъничкото му крехко телце в силните се мъжки ръце, беше повече от сигурна и уверена, а сега мислеше за сина им като за малко момченце и не можеше да си представи  след 4 години той самият да има син и че ще изглежда така голям и мъжествен като баща си. Едва сега и стано ясно какво означаваше онзи объркан и изплашен поглед на свекърва й, когато научи, че чакат дете. Едва сега я разбра, горката жена!
    Едно малко бръмбърче се покачи върху маратонката и извади младежа от унеса му. Той се усмихна с цялата нежност, на която беше способен, хвана го деликатно с два пръста и го положи на дланта си точно така, както си спомни, че беше поставил едно друго бръмбърче на същата тази длан, баща му. При реката, на този бряг, бяха дошли с една друга компания, но споменът беше толкова жив, сякаш се беше случило вчера, макар че бяха минали много години. Той беше едно малко момченце с разделени родители, баща му го беше взел, както винаги, да постои няколко дни при него и го доведе тук да ловят риба и да си играе с децата на приятелите му. Така разделяха с майка му щастието да бъдат с него, а той се опитваше да бъде щастлив по този невъзможен начин, макар че като идваше тук, майка му му липсваше много, а като си тръгваше, започваше да му липсва тати и му беше много мъчно. Те му казваха, че го обичат много, но ето сега така трябва и той се опитваше да се съгласи с това "ТАКА ТРЯБВА " и беше престанал да задава въпросите, които измъчваха мъничкото му чувствително сърце. Дори оттогава се беше научил да крие под ресничките си напиращите сълзички, защото тати със зачервени очи му казваше, че мъжете не плачат!
     Изведнъж тати престана да идва, не му се обаждаше, не го търсеше. Той си задаваше въпроса къде се губи и защо се бави тати, но нали беше свикнал да не задава въпроси, си поплакваше тайничко и си мълчеше, докато веднъж, подготвяйки играчките за новогодишната украса на елхичката, дочу баба да казва на мама, че тати толкова се е прехласнал по новата си жена и нейните деца, че за тази нова година дори подарък е забравил да му купи. Тези думи толкова го натъжиха, че той се затвори в стаята си, гушна голямото плюшено кученце, последния подарък от тати, а сълзичките му рукнаха като две поточета от очичките и детското му телце се сви от непосилната болка. Така, ридаейки, беше заспал и когато мама го събуди за вечеря, много изненадано го попита с какво е успял да намокри толкова много кученцето. Сега, попадайки на познатото място, всичката тази болка стегна гърдите му и той, както беше свикнал, се скри от очите на всички, за да преодолее болката си сам. Не беше виждал повече баща си. Вече 12 години. Знаеше че има сестра, познаваше я от снимките, баба му, майката на баща му поддържаше с него контакт, ходеха си на гости и тя му изпращаше по СКАЙПА снимки на сестра му и баща му. Казваше, че изпраща и негови снимки на баща му. Обясняваше му колко много го обича, но го молеше да не я пита той защо не идва и защо не се виждат. Е, тъжното е, че отново от един случайно дочут разговор научи, че баба му заради него не разговаря отдавна със сина си. Не е съгласна с постъпката му и е рискувала да не го вижда, но да не загуби връзката си с първото си внуче. Беше вече достатъчно голям, за да проумее колко болезнено е това решение на баба му, но се радваше, че се е решила и по този начин беше мостът, свързващ го с другата част на корените му. От нея той чу израза, че дървото израства силно, когато корените му го държат здраво за земята, а той е млада фиданка, буйно растяща и са му необходими тези здрави корени. Колко хубаво умееше да му обяснява тя с метафори, всички болезнени за него неща от така трудния му живот. Толкова много я обичаше, макар че се виждаха само веднъж в годината, през лятото, отивайки й на гости, защото тя живееше и работеше в чужбина. Но разговаряха почти всеки ден, естествено в скайпа и той, да си признае, понякога нечестно се измъкваше от тези разговори, защото тя все питаше и питаше, пък на него му писваше.
    Силно изохване и изпращяване на съчки го стресна, той вдигна глава и видя две сини звездички, отправени умолително към него. Притежателката на звездичките беше една русокоска, красива като изваяна от порцелан, кукла. Оплетена в бодливо клонче на къпина, беше разперила безпомощно ръчички и набърчила от болка челцето си.
     Той на два скока се намери до нея, вдигна я внимателно с едната си ръка, а с другата откачи досадото клонче, залепнало с бодилчета към дантеленото и чорапче, едва тогава видя разкървавеното й подуто коленце.
-Хей, мъниче, ти защо си дошла сама тук, знаеш ли, че може да излезе Кумчо Вълчо и да те открадне.
- Да, ще ме открадне, първо на първо, аз не съм мъниче и второ на второ, татко е много силен и ще го убие.
- Ами тогава, сега ми кажи къде е татко ти и да те занеса при него, че с това коляно не бива, пък и няма да можеш да вървиш!
- Ох... ще ме занесеш ли наистина, че много ме боли и май ще се разплача. Татко казва, че големите момиченца не плачат. Не ми се смей.
   И едва задържаната й досега сълзичка се търкулна по розовото личице. Младежът проследи протегната ръчичка, с която показваше рибарите на отсрещния бряг и си спомни, че наблизо имаше мостче. Понесе я на силните си ръце, а тя хлипаше, нацупила устнички и гледаше тъжно кървящото коленце.
Когато премина мостчето и приближи приклекналите мъже, момиченцето се раздвижи и извика:

- Тати, тати, ела ме вземи, че сигурно му тежа на този батко.
   Красивият тъмнокос мъж се изправи и усмивката в очите му се смени с болка. Той изпусна рибарската пръчка и едва отлепи от земята разтрепераните си крака, за да направи първата крачка към изненадалата го съдба. Голямият брат носеше на ръце непознатата си сестра!


ТОВА НЕ Е ПРОСТО РАЗКАЗ, А ИСТИНСКАТА СЪДБА НА РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩИ БРАТ И СЕСТРА И АПЕЛ КЪМ РАЗДЕЛЕНИТЕ РОДИТЕЛИ ЗА ПОВЕЧЕ РАЗУМ ! (ОТ АВТОРКАТА)

Януари 2008 г.

ИТАЛИЯ

© Татяна Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Какво причиняваме на децата си?! Та те са част от нас. И не са виновни за нищо. Не са се родили по собствено желание. Лесно е да направиш дете, трудно е да го отгледаш и възпиташ и да му дадеш любов. Какво като мама и татко не живеят заедно, случва се, но детето не трябва е потърпевшо от това. Има начини да му се обясни, че е желано и обичано. Много има да се учим, много.
    Страхотен разказ, Татяна!!!
  • Господи-разплака ме ,да знаеш!Много ме натъжи,аз самата съм разведена и...,познай какво ми е сега като те чета!
  • Благодаря ви Ваня и Никол. Много мило, че ме подкрепяте !Отзивите ви за стилът ми означават много за мен. Колкото за социалната ми позиция...Да ,зная че всички сме на едно мнение, но непознаващите се братя и сестри се множат...за жалост.
  • Реални човешки съдби...
    Споделям призива ти за повече разум и отговорност у родителите.
    И те поздравявам, Таня,пишеш много увлекателно и живо!
  • Благодаря Доре! :!!
  • Благодаря за прочита Мирела! Трудно е наистина ! Но децата нямат вина ! Всеки има право на щастие и нека то е пълно, но и за децата също, те са не само плод на секс и след това обречени на забрава. Създаването на дете е отговорност.За нея апелирам! Нека щастието е повече за децата, иначе е егоистично!
  • невероятен разказ. повече разум при разделените родители е трудно да се поиска, но все пак всеки има правото на щастие и трябва да опита браво!
  • Благодаря ти Алекс ! Болка огромна ми е този разказ, когато го написах страдах много, защото Държавата ни , а и земния свят е пълен с подобни съдби! не трябва да бъде така...
Предложения
: ??:??