Лято. Събота, късен следобед. Слънцето е натежало, свлякло се е почти до хоризонта и от там наднича косо през прозорците в стаята. Боядисало е половината стена в кърваво-оранжев цвят, в стаята е тихо и уютно. На килима си играе малко момченце, на леглото е легнала майка му. Откак е легнала не е проронила и дума, а тя е легнала преди няколко часа и не е станала още.
Тази тишина е прегърнала детето и го е притиснала силно. Подтиска го. Спряла е времето, но часовника на масата продължава да си цъка със студен метален звук. Детето строи голяма къщичка с конструктора, на всякъде около него са разпръснати малки цветни тухлички - червени, сини, бели, зелени... Направени са гладки и с ярки цветове, за да радват детските очи. Купени са наскоро и ухаят на магазин за играчки.
Ръцете на детето се движат сами, автоматично - мисълта му е другаде, мисли си за майка си. Обръща се на ляво и я зърва. Очите й са отворени: значи е жива! Отново поглежда към къщичката, навежда се и я оглежда по-отблизо. Пок ...