"Синовете са изпитание за майките си"
- древна поговорка


Живея в прекрасна квартира - 100 квадрата в центъра на София, не плащам наем и сметки. Последно работих преди три години.  Със закъснение от четири години завърших дванадесети клас, тъй като в годината, когато трябваше да завърша, вдъхновен от редица велики личности, които са напуснали гимназията, за да преследват и сбъднат мечтите си, спрях да посещавам училище. Струваше ми се безсмислено - загуба на време. Място, където те съсипват като личност (това още го вярвам). На тържественото раздаване на дипломите във вечерното училище, когато ми връчиха дипломата за пореден път чух репликата, която съм чувал стотици пъти: "Много си интелигентен и талантлив, но... спри да пиеш!". Сега ме приеха от раз в университета - за пореден път осъзнах, че най-големия враг на моята интелигентност и способности е мързелът. Цял живот пикая срещу течението. А проблемите всякаш сами ме намират. Дори да се заключа вкъщи, те ще ме намерят сами. Не, не пикая срещу течението - аз направо сера срещу него! Моята майка-герой ме изтърпява, но на моменти и идва в повече. Най-вече тежкото ми пиянство. От време на време ме гони от квартирата ми. Практически освен истинския хазяин, тя също ми е хазяйка, защото плаща всичко. Освен да ме изгони тя има и два други любими похвата да ме накаже - да ме остави без цигари и да започне да ми дава срокове да разкарам любимата си кучка. Гонила ме е от вкъщи поне десетина пъти, но ще разкажа само някои случаи. Отдавна бих рекорда на баща ми: него го е гонила само два пъти, като вторият път беше окончателно. С него май много си приличаме. Преди да замине в Германия му отидох на гости. И знаете ли какво ми каза на изпроводяк този идиот?! "Когато пиеш се храни добре, за да предпазиш черния си дроб." Сериозно?! Това ли е последното, което ще ми кажеш, преди да си вземеш куфара, новата жена и новородения ми брат и да заминеш за Германия?! Е, поне си пийнахме.

Доброволно напуснал

Първия път, когато се озовах на улицата още живеех с майка си. Беше мой собствен избор - тийнейджърски бунт. Тъкмо бях довел поредното животно у дома - кученцето ми. То, като всяко малко куче, изгриза доста обувки  - за нещастие повечето на майка ми, а знаете свещената връзка между жената и стоте й чифта обувки, правеше бели и от време на време се напикаваше. Понеже беше бебе, програмата на това пет-килограмово черно топче беше следната: един час спи, половин час играе и подпиква и пак заспива. Бях го сложил под бюрото и то си спеше там. Майка ми не разбра за него в продължение на седмица. Кучетата обаче растат бързо. Все по-малко спеше и все повече време имаше да прави бели и мизерии. На всичкото отгоре не беше някой пинчер, ами питбул. След поредния скандал си събрах парцалите в една голяма раница, взех си кучето и тържествено напуснах. Напускането ми беше придружено от гръмки слова, за които знаех, още докато ги изричах, че ще съжалявам след има-няма пет-десет минути. Съжалих след няколко часа, когато се помотах из махалата, изпих няколко бири с тайфата и всички се заприбираха рано-рано, тъй като беше месец януари. И аз - с раницата ми и кучето под ръка останахме сами. Другите си отидоха в топлите апартаменти, за да хапнат топла вечеря и да се хвърлят в топлите легла.
 В този момент това беше всичко, което имам - дрехите на гърбът ми, тези в раницата и кучето. Влязохме в двора на една детска градина, избрах беседката, в която на пейките имаше останали най-много дъски и легнахме с кучето на нея. Това се случва в стария квартал. Детската градина беше на двадесет метра от апартамента ни тогава. Уж избягах, като независим мъж, който е готов да напусне майчиното гнездо без ни най-малко да го е страх, а всъщност се отдалечих на двадесет метра от нея. Но пък тя не знаеше къде съм! Това е важното. Когато се почувства достатъчно виновна и притеснена да не се затрия ми се обади с молбата да се прибера. Заедно с кучето. Аз печеля!

Фитнес-Хотел

За втори път се оказах на улицата, изгонен от вкъщи около година по-късно. Причината беше, че продадох лаптопа си, изтеглих един скромен бърз кредит, изхарчих всичко за около седмица и се прибрах мъртво пиян. Тоест, опитах да се прибера, но така и не успях да прекрача прага. Беше ми приготвила раницата, дори грижовно беше сгънала дрехите ми в нея, каза ми до ден-два да намеря дом за кучето или просто да го взимам с мен и хлопна вратата. За една жена няма нищо по-омразно от това да изчезнеш за известен период и да се прибереш пиян вкъщи. Независимо дали си мъжа й, брат й или сина й. Все тая. Къде да отида сега? Беше лято, но пък нощем е хладно. Отидох до фитнес-залата на един мой приятел. По-късно той ми стана не просто приятел. Шеговито ме наричаше "Сине". Ще разберете защо. Естествено нямах левче в джоба. Той ми купи една голяма бира, която аз изпих на шефското място, после ми донесе сандвич, затвори залата и изключи алармата, за да мога да стоя вътре. По някое време легнах на една от лежанките, която ми се стори най-удобна и заспах блажено. На сутринта той дойде да отвори залата, събуди ме с кутия цигари.

- Гладен ли си бе, тъпак?! - загрижено попита той.
- Не. Боли ме главата. Искам бира! - отговорих аз.
- След малко, сине. Ет' ти една цигара, ела да пием кафе...

И така цял ден ме отглеждаха като писано яйце. И той и брат му, та даже и майка му. Направо не ми се прибираше! Но все пак, друго си е да си си вкъщи. Да си имаш интернет и компютър, собствено легло, баня. След поредното обещание, че повече няма да пийвам майка ми ме прибра. Жените винаги вярват, че един мъж може да се промени. Затова ни прибират и ни прощават всеки път. Но, за да ме прибере майка ми всеки път първо трябваше да "седнем да си поговорим". Повярвайте ми - тук се развихря целия безспорен талант на една жена да мрънка и да крещи и повтаря едно и също нещо. На майка ми й омръзваше след около час-два. Но няма как, трябва да потърпя, за да си ме прибере отново. Още няколко пъти съм преспивал във фитнеса.


Варненски бохем

Родом съм от Варна. Живяхме там до като станах на около седем. Всяко лято ходих на гости при баба ми, а нашият апартамент беше под наем. Вече бях на 21 години и не ми пукаше, че няма с кой да си играя. Майка ми беше в отпуска и заминахме заедно. Тя, с приятеля й, беше на хотел, а аз при любимата бабушкера, която сутрин ме събуждаше в седем сутринта, тъй като усилваше телевизора максимално, за да го чува, правеше ми любимите палачинки, слагаше ми кафе и въобще не ми мърмореше какво съм правил и къде съм ходил вчера. Веднъж изпих четиринадесет сайдера под ред.
- Какъв е този сок?! Два лева за това малко шишенце?!
- Сок, бабо, сок, много хубав...

Отпуската на майка ми свърши.
Прибирам се от плажа. Оставила ми е пари за още месец, заръчала е да внимавам, предава ми бабата. Ура-а-а! Хвърлям банския в лигена с вода, къпя се набързо...
По едно време си търся 50-те лева. Ами, да! В банския са. А банския е в лигена! Извадих ги, запазих самообладание и ги изсуших със сешоара докато баба ми гледаше "научния канал" в хола, усилен максимално разбира се. "Ацтеките били свирепи войни, дъвчели кока" - чуваше се от стаята. "Аз пък я шмъркам!" - викам си аз и суша петдесетолевката като внимателно подсушавам брадата на Пенчо Славейков. Дните минаваха аз обикалях курортите и плажовете, пиех по барчетата, хапвах си на ресторант. Един ден изпих около десет бирички на плажа. Тъй ме беше напекло слънцето, че ми се сториха сто. Събрах си кърпата с лика на Че Гевара, книгата "Идиот" и другите глупости в сакчето, заподскачах чевръсто по кипящите пясъци, стигнах до така желания асфалт, настъпих недогаснал фас, звучно изпсувах, върнах се на бегом през врелия пясък и се натопих в морето. Айде' обратно и директно към барчето горе. Един, два, три коктейла и сметката моля! Тръгвам от барчето, вече отпочинал, пийнал няколко Дайкирита - любимия коктейл на Хемингуей и се запътвам към ресторанта. Нали съм морско чадо, ядат ми се морски неща. Нужно е да отбележим, че действието се развива на Златни пясъци - на около двайсетина минути от комплекса, в който живее бабата. Ще разберете защо е нужно да се уточни. Сядам аз, поръчвам си огромна порция миди. Сервитьорът беше много любезен.
- Откъде сте? - попита той.
- От Варна. - гордо заявявам аз.
- Да, ама...говориш много твърдо.
- Защото живея в София.
- Аха. Нещо дргуо ще желаете ли? - попита той, редувайки "ти" и "вие".
- Ами...носи ми мидичките, докато си избера нещо за пиене.

Запалих цигара бял "Дънхил" (много жега за по-силна цигара) и започнах да прелиствам любимата си част от менюто - последните страници с алкохола. Гледам, гледам. "Хайде една каничка от това розенце". След миг запотената кана със сладката розова напитка беше сервирана. Бързо си сипвам в чашата и жадно отпивам като арабин в пустиня. Но чашата голяма - каничката малка. Две чашки и свърши. Втора кана, трета кана, още миди...бяло петно. Проблясъци: пия уиски на чужда маса, хвърлям чаша по сервитьора, идва полиция. Събуждам се сутринта на диванът в хола. Над мене полицай.
"Мама му! Да не съм убил някой вчера?!" - викам си аз.

- Нещо помниш ли от вчера?! - попита младото ченге.
- Не много. Ще ме арестувате ли?
- Боже... - възмутено измрънка той. - Една светлоотразителна жилетка си загубих снощи, докато те прибирахме с патрулката. Имаш късмет, че си наблизо и че намерихме в телефонът ти номера на майка ти, за да ни каже къде да те закараме. Вие като дойдете тука и си мислите, че може да си правите каквото искате...
- Кои ние?
- Туристите, курортистите... като развързани сте!
- Ама аз съм от Варна...
- Тогава да знаеш, че полицейския патрул не е такси. Ама как да те оставим като нямаше и един лев в джоба за истинско! Всичко беше изпил... как може така да пиете, бе, как?!
- Понякога е като такси, ама синьо и обикновено те водят при някой мангал в районото - на "хотел". Веднъж се изпиках и ме арестуваха и...
- Оф, няма я тука, сега ще ме глобят. Айде чао - не ме доизслуша полицая.

В такива случаи майка ми винаги чака да стане обяд, за да е сигурна, че съм се наспал. Колко е мила! Стана обед и дългоочакваното с чувство на вина и страх обаждане се случи. Чувайки мелодията на "Нокиа"-та я намразих в миг.

- Баба ти ще ти даде пари да се прибереш в София, говедо такова, само че къде ще живееш вече не е мой проблем! Пет години те търпя и тебе и пиянството ти, и да завършиш 12-ти клас, да си намериш работа. О-о, ама той не можел да работи за 400 лв. Ще работиш, свиня мръсна! Идваш, даваш ми ключовете, взимаш си помияра от хотела и изчезвай от живота ми. Ще се откажа от тебе с държавен вестник, малоумник, копие на баща си, как пък не се метна на някой по-свестен роднина.
- Например на тебе?
- Да, на мене, например! Че те отгледах, пройдоха с пройдоха. Събирай багажа и да те няма! Повече няма да си тровя живота с тебе. Като искаш да пиеш - на улицата!

И така, прибирам се в София и през целия път се чудя какво ще правя сега. Представяте ли си? 500 км. път мисълта, че може и да се окажа бездомен да не ме напусне. И тоя филм, дето' благоволиха да го пуснат съм го гледал. И климатика не работи хубаво! Слизам от автогарата и след малко телефонът звъни.
- Стигна ли до София, бе, кретен с кретен? - чувам гласа на майка си отсреща.
- Аха...
- И сега. Какво ще правиш?
- Не знам....
- А-а-а, не знаел. А да се напиеш знаеш. Идвай да ми даваш ключовете!
- Ама, мамо...
- Виж какво, не ми се обяснявай по телефона, идвай и ми връщай ключовете от квартирата ти. Аз няма да плащам, за да ми се напиваш!

Развръзката: обещание да не пия и да си намеря работата. Изпълних обещанията си година по-късно.

Под национално издирване

Ужким бях почнал работа. Само че аз въобще не отидох. Така известно време се преструвах, че ходя на работа. За пореден път ме беше изгонила и прибрала и това беше условие да остана. Идеята ми беше да си намеря по-хубава работа, докато се преструвам, че ходя на тази. Затова всеки ден ходих да ми дава по 10-20 лв. за работа и аз се преструвах, че тръгвам. Като стане късно и нямаше риск да мине през мойта квартира (нейния апартамент е в съседната кооперация) си се прибирах спокойно. Една вечер пак "тръгнах за работа". Седнах на едно барче, пих няколко бири. Стана "време да се прибирам". Стига съм работил! Отключвам вратата на двора (кооперацията е затворена, с дворче). Леко, тихичко. Прекосявам павирания път, водещ до двора и входа на кооперацийката. На първия етаж съм. Кучето го няма на прозореца да ме посрещне както винаги. Продължавам леко напред. През процепа на съседния прозорец, който е леко открехнат гледам една червена коса! Майка ми. Направила ми е капан. Вече се съмняваше дали въобще ходя на работа. Тактично напуснах двора и с бърза крачка се отдалечих. Тази вечер не можех да рискувам. Трябваше да пренощувам другаде. Ето, сега ако си имах приятелка, а не осирах всичко на първата седмица, можеше да спя при нея. Пък и... сещате се. Отивам на "Витошка", кипи живот. Всеки човек ми се струва по-щастлив, по-спокоен от мен. Завиждам им - те си имат дом! Площад "Журналист" е близо. Там живее един мой приятел-художник. Човек на изкуството, майстор на четката. Ще му звънна да го питам дали може да спя в ателието тази нощ. Обичам да стоя в това ателие, пълно е с картини, четки, скъпи албуми на известни художници, скулптори и какво ли не. Като убежище от лайняния свят навън...

- Димо, може ли да спя в ателието тази вечер? Ако не е проблем...
- Ами, не... не е проблем. - каза той през прозявка. Усетих, че това е пиянска съненост.

Стигам до ателието. Апартаментът му е на долния етаж, а то е на горния. По закона на гадостите батерията ми падна. Добре че знам звънеца на ателието. Звъня - нищо. Пак звъня - пак нищо. Нашия човек слязъл в апартамента и си полегнал. Като побутнах входната врата се отказа отключена. Аз и бирата, която купих, се закатерихме до последния етаж, където е ателието. Вътре няма никой. На входната врата залепена фалшива банкнота от едно евро с надпис: "Ето ви ЕС - обедняхме яко!". Имаше страхотно чувство за хумор и ирония, но в този момент нямаше как да го оценя. Седнах на стълбите отчаян. Прецака ме! След около петнадесетина минути от апартамента му започнаха да се чуват тежки въздишки и шумолене. Като някой че се облича. Надниквам през дупката за ключа. Да, ето го! Чук-чук! Най-накрая вратата се отвори. Той излезе в ръката с чаша водка, ухилен до уши:
- Исках само да те пробвам. Да се научиш...
- На какво, бе, Димо?!
- $!$(!@%(!(%!
- Добре...

Качваме се в ателието. Надуваме уредбата на "Jazz FM". Джон Хукър... невероятно! Вече съм спокоен. Той си пие водка, аз бира и подхващаме любимите си разговори. За "Изгубеното поколение" от писатели и художници в Париж след Първата световна. За това как Пикасо е спял върху пари, бил е женкар и стисняк и накрая е рисувал само, за да продава. Не заради негово величие - Изкуството. Всичко е бизнес, разбираш ли. За това, че повечето ми любими писатели са или алкохолици и самоубийци или и двете взети заедно. "Но ти не се влияй от тях, те са можели да си позволят да пият толкова много, ти така не можеш да живееш" - мъдро ме съветва старият художник. Пиячката свърши и отидохме за още. Аз минах на вино. Той зареди още водка. Упражнението се повтори още два пъти през нощта. Сутринта се обади, за да откаже няколко ангажимента, беше събота. Пихме и в неделя. Тогава си направихме и една хубава маса и пихме водка. После минахме на ракия. Естествено не се бях сетил да си заредя телефона. Какво сме правили в понеделник не помня. Събудих се във вторник с мисълта, че е понеделник. Той порисува, аз му правих компания. И двамата се нуждаехме от почивка след запоя. Вечерта той ми донесе бутилка вино и си слезе в апартамента. Аз останах в ателието, усилих уредбата и седнах на голямата маса, на която рисува, за да напиша някакъв разказ. Домързя ме. Излязох на терасата, музиката свиреше силно, а аз пиех вино и разглеждах един албум на Пикасо. Виното свърши. Аз съм сам. Взех едно джобно ножче и около три сутринта тръгнах към вкъщи. Прибрах се, включих си телефона - 48 пропуснати обаждания, повечето, от които от майка ми. Звънна ми към девет сутринта.

- Къде беше, бе, идиот?! Изкара ми акъла, ходих да те пуснат за национално издирване! Оправяй се и тръгваме към районното да те свалят от издирване.

Оказа се, че полицаи са идвали в къщи. Ровили са ми в компютъра, чели са чата ми с една приятелка в скайп как се уговаряме да се почерпим малко кока - следователно майка ми е разбрала и за този ми порок, но след това ме пита само дали е вярно, сега това не беше важно, а че съм се прибрал. Искали да разберат какво ми обкръжението и къде може да съм отишъл. Но ударили на камък - нали съм в ателието, а с Димо си говорим само по телефона и на живо. Отиваме в районното и се качваме при следователя.

- Ето го хубостника - цялата полиция го търси.
- Ето го, ето го.. - натъртва майка ми.
- Ти кога си на работа, бе момче? - пита следователя.
- Ами...понеделник и вторник.... - отговарям аз.
- Аха... - ченгето усети, че явно не съм бил на работа, но солидарно си замълча. Майка ми не се усети. - Пиши обяснение сега къде си бил и какво си правил. - нареди той.


Още много мога да разказвам. И не само за приключенията ми, изкарвайки няколко нощи бездомен. Лудост. Младост и глупост. Life expirience...
Дано милата ми майка някога ми прости за всичките нерви.
15-20 години по-късно стоим, пием кафе и се смеем на идиотиите, които съм вършил, нали?