Марко лудия
- Бай Иване, дай още един чай! – извиках аз, докато седях на маса с още няколко души в магазина на бай Иван.
- Ей сега, Христо – отвърна ми той.
Бай Иван бе добър човек. Бе надхвърлил петдесетте. Беше с няколко години по-голям от мене. До скоро работеше из София като строител, но след като една греда бе паднала върху него и му бе счупила крака, вече не можеше. Ходеше с бастун и леко понакуцваше, а застудееше ли, кракът му веднага се обаждаше с невъзможно силна болка, която дори и обезболяващите хапчета, които докторът му даде трудно спираха.
Ала важното в момента не е той, а един друг човек. Та именно за този човек стана дума, след като бай Иван ми донесе чая и седна при нас.
- Виж – каза той - днешният ден не ти ли напомня за онази случка преди седем години?
- Седем ли? Толкова ли време мина откак Марко се спомина? – учудено отвърнах аз.
- Времето лети, че не можеш да се усетиш кога си бил на тридесет и кога на петдесет – в разговора ни се включи и Тошко.
Той бе млад мъж, ...