inakrein (Илияна Каракочева)
254 2291
26 июн. 2009 г., 00:39

Машенка 

  Проза » Рассказы
1518 0 22
9 мин за четене


http://youtube.com/watch?v=HaUjgOHiVBk&feature=related


                                                           На Теодор Иванов - с благодарност и уважение!

От месеци ме мъчеше творческа суша. Не можех да напиша и  ред. Станах  заядлива и кисела. И преди да падне жертва някой невинен, метнах   раницата, вързах връзките на бойните маратонки и поех към планинското село.

Пристигнах в ранния следобед. Вратата на селската кръчма зееше с крива усмивка и отвътре извиваше  турбо-чалга. Бях гладна  и жадна. Без да мисля,  влязох и тропнах на бара отърканата раничка.

Кръчмарят ме огледа като че за пръв път вижда жена  и забърса плота пред мен  мнооого бавно. Докато отворя уста да кажа какво искам, малко живо човече без възраст висна като ленивец на столчето до мен и впери  очи в чантата.

Разпери ръце и се подпря на тях.

-  Одека си?

Мразех този въпрос. Откъде трябваше да започна? От онова малко селце, дето сега е в Северна Гърция, или от солунската баба, а може би от селцето под баира с кактусите.

- От София.

- Ааааа - разочаровано сключи ръце човечето - рекох да не си някоя англичанка да купиш къща тука. Много 'убави къщи имаме, да знаеш. Требва ли ти една?

- Търся истории. Може да платя,  ако трябва. Писателка съм.

Човечето отстъпи крачка назад. Огледа ме. Наклони глава насам - натам. Глътна виното  от своята чаша като смок и се загледа в ръцете ми.

- Какви истории търсиш?

- Шарени - изтърсих неочаквано и за себе си.

- Почерпи още едно вино и  нямаш проблеми. А къща все пак не искаш ли ?

- Не - засмях се тъжно.

- Имаш си ?

- Нямам пари.

 - Нали си писателка?

 Сега аз разперих ръце.

Мъжът се загледа в прозрачното вино, сякаш гледаше през машина на времето и започна да разказва с напевен глас.

Беше рано пролетта и в селото пристигна цирк. Руски, не като тия сегашните. Май беше дошъл погрешка, но не им се връщаше назад.  С мечки, тигри и дресирани кученца. А какви акробатки имаше, ееех... Руси, със сини очи, като капчици, в чашка да ги изпиеш. И нали тук на площада е равно, опнаха  платната. От всички села  почнаха да идват хора да гледат.  В моята къща се падна да спи пазачът на мечката - Олег, страшен пияница беше. Една седмица седяха. Едно буре вино изпихме. Нямаше напиване тоя змей. А как пееше руски романси! Като отвореше гърло и мечката почваше да плаче. Ти виждала ли си мечка да плаче - като човек, плаче и припява. Страшна мечка беше Машенка - красавица. Козината ú като памук, а очите – по-дълбоки от Черно море. Такива очи не си виждала никъде. Като погледне, в душата ти влиза  и няма излизане от там.

 Та, вечерта преди деня на  финалното представление, слизам аз да наточа винце. Жената беше правила пиле с ориз, с винцето  върви екстра. Цък да пусне канелката, няма. Е, сега, викам, ще трябва да отварям ракийката. Ама нали е за братушката, отварям  скоросмъртница и наливам. И му викам на Олег: ”Братушка, това е ракия, водка, браток, натурална, пий малко", ама кой  слуша.  Олег така се напи, че с жената едва го домъкнахме до леглото. По едно време го слушам, става да иде до тоалетна, а тя на двора, до клетката с мечката и нещо си говорят двамата. Луда работа, да си говори с мечка, тя вярно, че плаче като човек, ама...

На сутрината ставам рано, имах да ходя до  другото село по работа, па и да се видя тайно с една булчица, човещинка,  знаеш. Излизам аз, а клетката - празна. Вай, ми сега? ”Ставай, - казвам на руснака - Машенка я няма.” „Как да я няма? - блещи се той.” „Е, така, няма я.” Става Олег, отива да види и се удря по главата с юмруци. „Ах, горкият аз, ах, нещастен аз! Ами аз, глупакът с глупак, объркал съм тоалетната с клетката и съм препикал мечката нощеска. От обида е избягала тя, от мъкааа.  Пък аз  се чудех защо така трудно ви се отваря вратата”. Ми сега?

Вдигнахме на пожар милицията, хукнахме да дирим Машенка. Няма я, като потънала в земята. „Край, отсякоха ми главата,  ще ме пратят в Сибир!” – заплака Олег. Не е шега работа, политически въпрос стана. Хората се уплашиха, изпокриха се по къщите. Следобедното представление почваше в 5, вечерното - в 8. Без мечката цял номер отпада. А на другия ден трябваше да  заминат.

            Гледах човека срещу мен с отворена уста. Сякаш виждах на лента пазача Олег и в далечината Сибир, откъдето връщане няма.

Малкото човече се бе променило до неузнаваемост. Очите му блестяха. Ръката му докосваше чашата, но не отпиваше.

Продължи да разказва, облизвайки устни.

Заминах аз за съседното село, посетих моята булчица там, ама и мен ме човърка отвътре, къде се е дянала Машенка. Стана следобед и  се метнах на колелото обратно. И тъкмо ей там, пред селото, до баира с елите, гледам - седи Машенка  и плаче, ама като човек плаче. Хвърлих колелото и беж към цирка да кажа на Олег. Що бега, ще питаш? Ами тая мечка цял ден не е яла, знам ли я какво  мисли. Докато стигнах до цирка, какво мислиш, заварвам там? Машенка. Метнала се,  дяволицата, на моето колело и с него -  в цирка. Знае тя, че има представление, дълг, един вид, задължение.

Като я видях, почнах да се смея, ама хем се смея, хем плача  и Олег плаче с мен, че мечката му спаси живота, иначе щеше да  изгние в Сибир. А косата ми, гледаш ли, и ми сочи главата си. Докато стигна до цирка,  побеля косъм по косъм - от мечката.

Погледнах го. Косата му - бяла наистина. Присвих очи, историята си я биваше. Но колко беше лъжа и колко - истина?

- Ще я напишеш ли?- човечето ме гледаше очаквателно.

- Мисля да я напиша. Защо?

- Всичко друго можеш да сменяш, само името на Машенка запази. 

Погледнах го отново.

- Като били в град Казан,  Олег се натровил  от самогон, нали знаеш  какво е?

Кимнах.

- А Машенка, като видяла, че пазачът ú  вече умрял,  от мъка умряла и тя. Такава любов! Никоя жена не обича така.

Погледнах часовника. Автобусът за София беше след малко.

Извадих  двайсетачка, но малкото човече обидено ми блъсна ръката.

- Напиши именцето на Машенка.

            Излязох от задушната кръчма. Огледах планинското село и площадчето. Мъничко ми се струваше за цирк.

- Тая история е измишльотина от игла до конец - застана до мен кръчмарят. – От  година я разказва на всеки, който иска да го почерпи.

- И Машенка ли е измислица?

Кръчмарят се намръщи.

- Олег е брат му, дето му отмъкна рускинята, която тоя глупак доведе от Казан.  С Машенка живееха в другото село. Умряха миналата година, натровиха се с алкохол. Оттогава този  льохман не  изтрезнява и не спира да доизмисля историята.

Обърнах се и погледнах през вратата. Чалга-балада се лееше като тежко вино, а малкото човече плачеше над самотната чаша. Върнах се и оставих 20 лева под бутилката. Той дори не ме забеляза. Беше  далеч -  при своята Машенка.

Не знаех дали този мъж е глупак или не. Бях сигурна само, че ще напиша разказа. Заради Машенка.

© Илияна Каракочева Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Възхитен съм от този разказ, както и от много други твои истории!
  • Благодаря, Ева! Наистина ми топлиш душата! някои казват, че героите ми са незначителни, но аз много си ги обичам, те са несъвършени като мен самата и се стремят само към глътка обич, без която животът е нищо. Радвам се, че ти харесват идеите ми в текстовете. Благодаря!
  • Иле,сладуранке,ти си ми любимка!Пишеш великолепно!!!
  • Ах!
  • Поздравления, Ина! Друго просто не мога да напиша. Възхитена съм!
    Радвам се, че се познаваме!
  • Ти си новият разкавач за "малките хора" (реалните, истинските). Забелязах го, но мисля, че и други са го видели и казвали... Имали сме такива писатели... Няма да сравнявам... Просто много ми харесва това, което си написала.
  • Честно е да го разкажеш... заради Машенка и заради цялата мъка от този несретен живот, който ни кара да се скрием - кой във виното, кой в писането.
    Благодаря за поздравите, които ми изпращаш (ти занеш къде) и които много често стигат до мен, когато аз сама ги прочета.
  • Браво, прекрасен разказ, на един дъх изчетох и никъде не ми се запъна мисленичето. Но май не за пръв път ти го казвам
  • Струвала си е двайсетачката!
    Защото разказа ти бе удоволствие за мен!
    Поздравления, Или!
  • Ради, Светлана, благодаря!Радвам се, когато мога да ви зарадвам. Разказчето само на пръв поглед е забавно, или поне трябваше да бъде така. Поздрави!
  • Да знаеш, че много хубаво разказче се е получило. Хем забавно, хем майсторско.
  • Прекрасно!!! Поздравления
  • Благодаря ти, Мария! Това ме зарежда да напиша и другите истории за новия сборник! Поздрави!
  • Истина или не - страхотна история! Поздрави, Илияна!
  • Да, без спомените, които топлят и дават светлина, животът е прекалено тъмен.Доволна съм, че разказът ти е харесал. Поздрав!
  • Браво! Чуден събирач на истории си ... Всеки има по една такава Машенка,по един такъв хубав спомен,който го топли до гроба...Хубав,увлекателно написан разказ!
  • Благодаря, Антонела! Щом можем да плачем и да се смееш, значи сме живи. Наистина ме зарадва! Поздрави и усмивки!
  • Илияна.....каква емоция!!! Смях се, плаках...Поздравявам те, мила, за кой ли път!
  • Ангел, Весислава, Светослав, благодаря за начина, по който сте приели поредната малка история, разказана от мен. Поздрави! И усмивки! Няма малки хора, всеки носи своята мъка, която го прави уникален и значим.
  • Удоволствието да го прочета беше изцяло моя. Поздравления!
  • За пореден път се възхищавам на разказите ти. Не спирам да те чета, Ина. След затворника се срещаме с алкохолика - уж незначителни хора, а събрали толкова болка и мъдрост. Винаги има първопричина за да се стигне до там, а ти я откриваш.
    Благодаря ти!
  • Много приятен и увлекателен разказ. Чете се направо на един дъх.
Предложения
: ??:??