Ръката ми потрепна. Тялото ми се втресе от потока студ, минал през него и вратът ми се изви, опитвайки се да разчупи празното ми зяпане в нищото на пода. Зяпам към него вече минута и двадесет и шест секунди. В стомаха ми имаше празно усещане за гадене, подпомагано от мислите ми. Вкус на метал обикаляше устата ми и засилваше нежеланието ми да продължа със същата рутина. Буталата на сърцето ми отмерваха оборотите на кръвообращението ми и пращяха с принудена бързина. Плоскостите, придържащи частите на тази забързана система, се стегнаха от топлината, излъчена така рязко от нея. Електрически импулс, изпуснат от мъничка батерийка, ме накара да мигна, но това не попречи на тихото ми изследване на празното пространство около подредбата на плочките.

Една система възобнови движението си в мен и с разширяване прие дълбок дъх въздух и след като изпълни всичкото ù отредено място, го изпусна под формата на въглероден диоксид, замаскиран като въздишка. Минута и тридесет и две секунди. Вътрешното горене на кръвта ми се ускори още повече. Вече усещах как сензорите ми се объркват от прекалено бързото обикаляне на горещата течност покрай тях и подът леко започна да се измества встрани от нищото, което наблюдавах. Малко светодиодче светна в главата ми и тя се изпълни с изображения и звуци. Мъчех се да ги разделя и дешифрирам, но с всяка успешна частица информация, чието значение разбирах, се изграждаше код с непознато предназначение. В главата ми се завъртяха някои много неприятни зъбни колела като Болка, Гняв, Съжаление. Наместваха оборотите, в които се въртяха на определен брой. Деветдесет и пет. Деветдесет и шест. Деветдесет и седем. Според сензорите ми околната среда вече менеше постоянно положението си спрямо мен и платка задейства специална програма, която активира пневматиката на дясната ми ръка и я насочи към плота. Пръстите се вкопчиха и изпратиха сигнал обратно, че са свършили работата си. Сто оборота.

Чу се пукот и остра болка изкара системата извън зададените ù протоколи за действие. Зъбните колела се натрошаваха със ярост и зловещ пукот изпълваше монотонната посредственост на системата, заглушавайки тихото тиктакане на разума и хронометъра на логиката ми. Усещах как сто и девет парчета пропукаха титаниевата покривка, деляща ги от сензорите ми и разбиваха останалите зъбни колела. Пропадаха и се сриваха в прах, разхвърлян от все още движещия се основен вал на тази деликатна система. Светнаха сто и петнадесет защитни процедури и започнаха да се надпреварват и да си отнемат контрола една на друга. Една успя да се пребори за миг и вля в нажежената ми кръв адреналин. Тялото започна да се предава вътрешно и последното зъбчато колело изхвърча от механизма, прелитайки през прахта и избивайки част от титаниевата пластина. Две минути. Чу се звън.

Погледът ми изгасна. Успях да реактивирам основната хидравлика на тялото ми и с дясната ръка, все още подпираща ме, се пресегнах и отворих микровълновата печка. Взех горещата чаша чай и си заминах.

Повреден.