Тайно в съня си плача, сутрин бързо измивам тъгата. Черното бижу от гърдите си свалям, малко грим и белезите от него не личат. Дрънкулка тук, дрънкулка там и докарвам се щастлива, а нима това е съдба?! Излизам на маскарада и гледам усмивки, щастие, любов, усмихвам се. Вадя от джоба си бялата маска и слагам я и аз. Включвам се във веселбата. Следвам сценария стриктен: "- Как си? - Добре съм. Ти? - И аз така. Нещо ново? - Не все така. - При теб?" Въпроси без смисъл... гимнастика на устата. Влизам в друга роля, не на приятелка добра, а съгледвачка. По пейките на парка, сред малкото останала природа в преселените градове, млади хора се гледат в очите и се любуват на образа в очите на другия. Мълчание цари, сякаш времето е спряло! Не, читателю, грешиш, мълчанието не се дължи на любовта, носеща се от младата плът, а от липсата на душа в този райски кът! Мълчанието им неловко породено от празнота и твърде дългата липса на интернет, не носи ми очакваното спокойствие - изнервя ме. Сякаш се драз ...