Нов ден. Отварям очи и още е неясно как денят ще продължи. Тъкмо започва, а фибрите ми се надяват да приключи. Ще го преборя. Не е ясно гърла ли ще режа или ще подарявам искрено части от душата си. Не съм си избрала маска. Коя да бъда днес... Лудата, нормалната, властната, онази по-ниска от тревата, самоуверената, нищожеството... Ще избера артиста. Ще плача цял ден. Ако нямам причина, ще си създам. Затварям очи и се съсредоточавам в дълбините на болката си. Усещам я как бавно се смесва с кръвта ми. Сълзите започват да се стичат. Хващам химикала и започвам да пиша поредната история, която надали ще види бял свят. Поредната. Защото без да го желая, творчеството ми стана твърде лично. И без да го желая, пръстите на тези, които прелистват, са твърде мръсни.