“Ръмят светулки.
В звездочел юнак
превърнаха
бостанското плашило!”
Беше среден ръст, някъде около метър и седемдесет. Хубав мъж. Побеляващата му коса предаваше някаква тежест на запазеното, почти момчешко, бледо лице. Но най-необикновеното в него, бяха очите му. Бадеми. Няма по-точно описание. Като форма. Като цвят. Меки. Дълбоки. Тъжни.
Срещнах го на гарата. Бях изпуснала влака си и чаках следващия, точно в този момент не ми се обикаляха магазини, кафенета... пейката, под стария орех ми се стори райско местенце в горещия августовски ден...
Приближи се тихо и съвсем тихо попита:
- Мога ли при вас... на вашата пейка...
- Моя? – усмихнах се – сядайте, не е моя... и аз като вас... чакам.
- Нищо не чакам... – едвам го чух.
Замълчах. От отговора ми стана ясно, че човекът не си търси компания за разговори. Потънах в мислите си по предстоящото ми пътуване.
- Притеснявам ли ви? – въпросът му ме изненада и за секунди си помислих, че съм казала нещо на глас... ...