Беше чудовищно тъмна нощта. Негостоприемна за нея и него - за любовтта. А тя стоеше си самотна и тъжна, с него, но сама... Сърцето й крещеше:
- Мили, аз съм тук, чакам те...
А той заспа, от умора пребит и не разбра, че изобщо нещо искаше тя да му каже...
Минаваха дни, седмици... и нещата не се промениха. Тя все така сама посрещаше и изпращаше самотните си дни и нощи.
Един ден, той като замина за работа, на звънеца се позвъни. Тя подскочи, уплаши се, защото не чакаше никого... Толкова време никой не се сети да я потърси, сега пък кой ли можеше да звъни на нейния звънец? Тя се показа на прозореца и след като забърса набързо рукналите си сълзи, повика:
- Кой е?
Отдолу се показа едно момче, което тя на пръв поглед не позна. И каза:
- Добър ден! Кого търсите?
Момчето я гледаше и не казваше нищо...
-Кажете, моля ви, кого търсите? - повтори въпроса си тя.
-Аз съм! Не ме ли позна? - отговори момчето и направи гримаса, сякаш недоволно беше, че тя не го позна.
- Познаваме ли се? - попита тя със ...