МЕЖДУ СЛЪНЦЕТО И ДЪЖДА

     Празненството беше в разгара си. Масата беше отрупана с всевъзможни ястия, лееха се напитки. Музиката беше по-силна, отколкото трябва и за да се чуват, хората в залата трябваше да викат, когато разговарят. Стелеше се дебел слой цигарен дим и от него очите лютяха.
      Сред пъстрото множество двамата влюбени се споглеждаха разбиращо, защото това не беше по вкуса им. Накрая той не издържа, отиде при нея и предложи:
     - Искаш ли да се махнем оттук?
     - И къде да отидем?
     - Навън, сред природата.
     Тя мълчаливо го последва. Вън беше топло, тихо и приятно.
     - Хайде да се приберем пеш в града, през планината.
     - Защо пък не.
     Минаха край последните вили  и излязоха в широка открита местност. В ниското се виждаха къщите на селото, разпилени по цялото протежение на долината. В далечината се извисяваха високите върхове на билото, а пред тях се разливаха в дълбочина множество малки върхове, обрасли с гъсти гори, изпъстрени от резедавите петна на окосените ливади. Спряха в сянката на стар дъб за почивка.
    - За какво мислиш? – попита тя.
    - Мисля си за това, че сме големи късметлии, защото живеем в истински рай. Погледни! Малцина си дават сметка сред каква красота живеем.
     - Наистина, твърде малко хора контактуват с чудесната ни природа.
     - Е, има някои хора, които излизат по вилите, занимават се с дворовете и градините, пасат животни, но много рядко ще ги видиш да   излязат просто да си починат и да се насладят на красотите.
     - Който има необходимост от контакт с природата, той го търси. Ние сме от този тип хора.
     - Колко по-хубаво е тук, в сравнение с това да седим в задименото от цигари помещение, да се тъпчем с пикантни храни, да се наливаме с питиета и да водим снобски разговори.
     Красотата на местността и усамотението  сред нея им действа възбуждащо и потънали в лято и тишина, те се отдават на удоволствието.
     Проехтява далечен гръм. Надигат глави от тревата и виждат как от север се спуска над долината под тях тъмен дъждоносен облак. Сива дъждовна завеса пада от него към земята.
     - Остава сега да ни запердаши тук дъждът.
     - Че какво толкова лошо има в това? Най-много да ни намокри. А това ти се е случвало и друг път, нали? – казва тя.
     - Разбира се. Да вървим тогава на онази скаличка и да погледнем света отвисоко.
     От скалата гледката е още по-впечатляваща. На юг е слънчево и топло, а на север вали, святка се, гърми, полъхва хлад. Долината тъне в тъмната прохладна сянка на летния ден. Пред лицата им весело грее топло лятно слънце, върховете и билото, гората насреща, са облени щедро от светлина.
      - Погледни, ние стоим изправени между светлината и сянката, между две толкова различни половини на деня. Колко е вълнуващо!
     - За пръв път виждам такова нещо! – гледа изумено жената.
     - В един и същи ден и час, в един и същи миг, на едно и също място, сме едновременно и в слънчев, и в дъждовен ден. Дето се вика, едното ни рамо е мокро от дъжда, а другото се пече на слънце. Изумително! Тук е топло, сухо и светло, а под нас е тъмно и мокро, чува се как дъждът плющи. Истинско чудо! – не спира да говори той.
     - Това е божи подарък за нашата любов – шепне тя.
     Слизат от скалата и продължават пътя си към града. Вървят към един от близките върхове, но вместо да  се придържат към пътеката, решават да го изкачат и карат направо през избуялата трева. Дъждът и слънцето ги съпътстват, но съблюдават териториите си и никой не навлиза в чуждата, сякаш помежду им е сключено споразумение за това. Те вървят на границата на двата свята и душите им пеят от възторг.
     Изкачват се на върха. Планината пълни очите им с нова великолепна гледка, с неочаквана красота, а душите с простор за летене. В обзелото го опиянение от това невероятно изживяване той се съблича гол.
     - Какво правиш? Ако се появи някой!?
     - Тук? В това време? Невъзможно. Това е само наша територия сега. Искаш ли да ти изиграя един Тарзанов танц? Танц на любовта?
     Преди да отговори нещо, намира една тояга на мястото, където някой е палил огън някога и започва неистово да подскача, като запява някаква песен на непонятен език, съпроводена с странни звуци, които от време на време преминават в крясъци. Иска му се да изрази щастието си по някакъв особен начин. Тя се прехласва от това изключително изпълнение и го гледа с влюбени очи. Когато танцът свършва, хвърля тоягата и я събаря в тревата, нахвърля се неудържимо на нея, преди да се е опомнила.  И идва минутата на сливането на противоположностите: на тъмното и светлото, на топлото и студеното, на сухото и мокрото, на мъжкото с женското начало.  После я грабва на ръце и танцува танца на любовта отново. Зад тях продължава да гърми и да вали, пред тях блести ослепителното слънце. Те се въртят във въртележката на щастието си и не искат да знаят за нищо друго в този божествен миг.
     - Хей, остави ме вече. Зави ми се свят. Спри се – пляска го по голите рамене.
     - Да те оставя ли? Че аз едва сега започвам!
      - Нека да се облечем. Притеснявам се. Може да се появи някой. Ще ни види и какво ще си помисли за нас?
     - Не ми пука кой какво ще си мисли. Аз живея. Аз съм щастлив Това е най-важното. Това е най-хубавият ден в живота ми. Само може да ни завиди за изживяването ни.
     Сякаш чула думите на жената, в ниското от гората изневиделица се появи една баба със стадо овце. Отправи се към върха, но щом видя голия мъж горе се стъписа.
     - Ето, виждаш ли? Нали ти казах – сниши се жената и набързо навлече дрехите си.
     Той продължи обаче да пее и да скача с тоягата, при което овчарката се прекръсти и свърна настрана да подсече върха.
     - Ти направо полудя! – рече му тя, но в думите ù нямаше упрек, а закачка и в очите ù блестеше радост.
     - Полудях от любов! – съгласи се с думите ù той.
     Като се налудува до насита, започнаха да се спускат от върха. Сред високата папрат, завладяла частично  ливадата, намериха  диви ягоди и подслаждаха с тях  щастието си. После тя си убоде крака на един трън. Наложи се да положи усилие, за да го извади. Като пострадала, въпреки съпротивата ù, я взе на раменете си, като малко дете. Обичаше да я носи така, когато изживяваха подобни неповторими мигове.
     С приближаването към града се бяха отдалечили от граничната зона и от слънчевата, навлязоха в дъждовната част на деня. Полъхна хладен влажен въздух. Заваля тих и кротък топъл летен дъждец.
     - Да се скрием ли под онова дърво, докато премине?
     - Не бива. Опасно е. Може да ни удари мълния.
     - Няма мълнии, вали тихо.
     - Въпреки това. Лято е. Нека ни намокри. Изкъпахме душите си, защо пък да не изкъпем и телата си?
Знаеш ли, че Учителят Петър Дънов съветва поне два-три пъти в годината да се оставим да ни намокрят топлите дъждове. Било здравословно.
     Събуват се боси и тръгват през тревата.
     - По това време на годината  е най-полезно да се ходи  на босо в тревата, защото сега цъфтят най-много билки.
     - Като си чел Дънов, знаеш ли да играеш паневритмия?
     - Не знам, но съм виждал как танцуват неговите последователи. Сега ще опитам да ти покажа нещо подобно на паневритмия.
     Започва да тананика някаква подходяща мелодия и да прави леки стъпки, съпроводени с плавни движения на ръцете и тялото.
     - Получава ли се? – пита я шеговито.
     - Не знам доколко се получава, но е много вълнуващо да те гледам как танцуваш в дъжда със сандали в ръце. Още никой не е играл такава паневритмия.
     - Е, това  си е само моя паневритмия. Хайде, ела да танцуваме двама.
     - Но аз съвсем не мога.
     - Няма значение. И аз не мога, но ще те науча – шегува се той.
     Започват да тананикат, увличат се и се понасят отново в красивото царство на приказките.
     - Това е най-хубавата паневритмия, която някога съм играл – продължава закачките си мъжът.
    - Толкова ми харесва да танцувам с тебе тук, под дъжда! – притиска се към него тя.
     Така, неусетно навлизат в покрайнините на града. Прибираха се преродени и преобразени от красивите си преживявания в този необикновен летен ден.