Беше студен късен следобед, с вече натежали клепачи. Тъкмо се бях завърнал и отпуснал на дивана. На вратата неочаквано се почука – един от онези моменти, когато почукването е нож. И той разряза платното тишина, което напълно ме бе покрило. Беше тя. Не я бях виждал толкова отдавна...
- Здравей - започна с обичайния за нея спокоен и с хладникав повей тон, но точно с това пристрастяващ; дъх, рисуващ някъде по незнайно стъкло странни формички и позволяващ на зрителя малко волност поне в опита за разчитането им. - Отдавна не съм те виждала, залипсва ми вече. Сетих се за теб и реших да намина, да те видя.
- Ти... Здравей... - едва промълвих, изтръпвайки.
Прегърнах я и я погалих по бодливото палто. Поканих я да влезе. Нищо, че и този път бях неподготвен и разхвърлян.
- Заповядай, седни... - продължих несигурно аз. - Ще ти предложа кафе, само момент...
- О, не. Нека аз го приготвя. Сигурно си изморен, почини си. Скоро си се върнал. А и вървенето през този бухнал килим от прашни есенни листа из ...