Живеех заобиколен от дебели решетки и ръждиви пирони. Дебелите решетки на усещането, че не съм желан никъде и ръждивите пирони на многото ми комплекси.
Цял живот си мислех, че никой не ме приема,защото съм мелез. Именно мелез, не дете от смесен брак, не дете, носещо две култури в себе си, а скапан мелез, който всеки подритва, защото не е с чиста кръв.
Едните не ме харесваха, защото казваха, че прекалено много им напомням за другите и не съм като тях, а другите ме гониха, защото прекалено много приличах на първите.
Цветът ми беше като техния, но на челото сякаш с големи букви пишеше: „МЕЛЕЗ”.
Израснах озлобен и дебелокож циник. Нямаше ден, в който да не се самосъжалявам заради злощастния си произход.
Бях свикнал да бягам. Зародеше ли се конфликт, започнеха ли да ме тормозят прекалено много, събирах си багажа и изчезвах. От всичко бягах. Смених няколко училища, няколко града и всеки път, когато във връзките ми назряваше непреодолим конфликт си събирах багажа и изчезвах.
И сега ми се случ ...