След няколко дни Фани ни разказа:
- Александър Драгиев бил сред желаните ергени в София, но докато бил в чужбина не се говорело много за него, защото рядко си идвал. Там учел някакви търговски науки, а и работел.
- Може да си има и момиче там.
- Може, но братовчедка ми откъде да знае. Тези, които го познавали по-добре, го хвалели, че е добър, възпитан и трудолюбив. Преди да замине, работел в хотела на баща си и то не престижна работа.
- Я, виж ти какво мислят за такова богаташко синче.
- Е, може пък, хората са различни.
Това не ми хареса. Всяка информация за този човек щеше да подклажда закачките с мен. А така се надявах да го забравят. Ще трябва да се справям някак.
Страховете ми се оказаха напразни. Заговори се за война. От Първата световна не беше минало много време, лошите преживявания не бяха забравени. Хората се затвориха, станаха тревожни, напрегнати. Когато войната избухна и ние бяхме въвлечени в нея, напрежението нарасна, но истината е, че в началото в София се усети само по по-големия брой военни по улиците, много от които в чужди униформи. Скоро обаче започнаха да изчезват много вносни стоки: кафе, шоколад, платове, прежди. Намаляха дори някои необходими хранителни стоки - сигурно отиваха на фронта. Не знам ти къде си живяла тогава и какво мислиш за онова време, но ние все чакахме лошото и още по.лошото. И то постепенно дойде: вътрешна съпротива, блокади, стрелби по никое време. След залез със страх вървяхме по улиците, а и денем си беше страшно, появиха се опасни предмети - писалки, дребни детски играчки, които понякога избухваха в ръцете и на деца. Казваха, че ги хвърляли от самолети. После започнаха бомбардировките и продължиха с месеци. В моя квартал загина цяло семейство под развалините на къщата си. От близко попадение и нашата къща се разклати и пропука. После татко търси майстори да я пооправят. На никого не му беше до шеги и закачки.
Ставаше все по-тревожно и напрегнато. У нас навлезе Съветската армия. По улиците немските униформи се смениха с руски, немските песни по радиото - с руски, появи се ново правителство, но гладът и тревожността не си отиваха. Майка не издържа тези преживявания и в края на 1945 година почина. Добре, че поне с татко все още бяхме на работа - от пощальони и телефонистки пак имаше нужда, а ние имахме опит. Колкото и да бяха малки заплатите ни и бъдещата пенсия на татко, знаехме, че има много, много по-зле от нас. Нямаше хляб, нямаше олио, нямаше захар, за масло и сирене забравихме. Появи се черна борса, но за нея трябваха пари, много, много пари. От 1942 година имаше купонна система, но гладувахме, всички гладувахме.
За Драгиеви забравихме. Донка се омъжи и напусна. Един ден Фани каза, че на Драгиеви им отнели всичко, стария го обявили за "враг на народа" и го изпратили някъде в провинцията. Жена му и синът му се върнали в старата къща, която била в наследствен двор с още пет-шест други къщи на техни роднини. Помислих, че сигурно не им е лесно.
© Лидия Все права защищены