Имам един приятел. Добро момче, даже страхотно, но упорито отказва да пусне детето в себе си да си отиде. Просто не иска. И колкото и да говоря с него, колкото и да му се карам - не иска... и туй то. Вбесява ме, побърква ме понякога. Но Милчо е най-добрият ми приятел. Той е оня, който ще ме мъкне през баири и чукари цял следобед, из трънаци и кози пътечки, за да ми покаже една-единствена пеперуда, едно цвете или колко било различно небето от тук. И точно тоя му неуморим и непримирим детски дух ще го съсипе. А... той ми е приятел. Познаваме се цял живот, въпреки че той е по-голям. Не го знам къде живее, но винаги, когато е тъжен, се прибира вкъщи. Мълчи дълго време, а сетне задава въпроси. Толкова много въпроси, че дори и аз не знам отговорите им. А когато ги знам, той просто отказва да ги приеме.
- Не, Генчо! Не! - Клати глава и ме гледа с тъжните си питащи очи. - Аз нали се постарах? Постарах се, нали, Генчо? - сетне млъква и мълчи с часове, с дни, седмици... и ако реша да го питам не ...