7.

Беше голямо село, по пътя към Албена и Балчик. С редовен транспорт.

Изкарах само един срок там, но беше интересно.

Класовете – като на село. В пети клас десет ученика, в осми – седем. Не часове, а приятна беседа. Всеки си знаеше – изпитването не е веднъж или дори три пъти в месеца, а редовно. Пишехме, четяхме, говорехме. Доста работа се налагаше с писане и говорене – турчета. Но имаше много умни там. Едно Фатме направо ме шашкаше с жаждата си за знания. А беше само в шести клас. Чете, пита, търси… Не ми се мисли каква е съдбата му. Със сигурност не е учила след осми клас…

Директорът често устройваше излети – пролет, хубаво време, цъфтящи дървета. Имаше красиви местности, така че някак си съчетавахме приятното с полезното.

Запомних го…

8.

Есента ме поканиха – именно поканиха! – в Езиковата гимназия. Пак по 64 член, но директорът специално ме потърси и ми предложи мястото. Нещо ме бил харесал…

За Езиковата… Сега там приемат всеки, минал случайно покрай вратата. И с тройки, и с двойки – след специален изпит за горкото дете.

Навремето имаше четири паралелки, страхотна конкуренция и – най-важното! – разбиране, че със знания далеч се стига. Имал съм случаи – пиша петица. А ученикът… Не, не хленчи за повече. Просто моли да му дам допълнителни задачи, та „да оправи“ петицата…

И двамата ми сина учеха там. Малкият ми каза, че преподавателката по немски искала да му дава частни уроци, щото… Аз й изпратих послание по обща позната и изведнъж се оказа, че нямало нужда от частни уроци. Известни бяха и  тя, и мъжът й, с рекета над родителите. Извиниха се – не знаели, че е дете на „колега“. Абе, какъв колега съм аз на подобни…

На 15 септември в единадесети клас пък дойде синът при мен и каза: „Свърши предпоследният учебен ден. Последният е 24 май…“ И наистина – всеки ден идваше – ту тоя ги освободил, ту оная не дошла… Реномето на училището…

Аз започнах там с бригада. Млад учител, но ме изпратиха старши на бригадата. Имах зад гърба си към двадесетина трудови бригади – и като бригадир, и командир на отряд, и ЗКТЧ. Най-трудното – отговаряш за работата. Та опит имах, прилагах го още малко след това…

Бяхме в Кардам. Лозя. Работим, после по къщите – хората с радост приемаха бригадирите. Вечер забави. А и учениците си бяха навзели книги – четяха.

Интересно беше. Отиваме на работа, извикват ме в ТКЗС-то – някакви документи, минавам през селския магазин да си взема две вафли… А там – само фенери и гас. Празно!

Минали полски туристи и всичко изкупили…

Отидох в читалището – гледам: стая, пълна с книги, нейде над метър височина. Щели да ги бракуват, ако искам… Искам, разбира се… Катерих се, рових… Ама бях почтен – взех си само десетина, макар че очите ме сърбяха да грабя…

Заваля дъжд. Тича едно момиче. Какво да правят? Викам й – иди при колегата, да извади мушамите от колата. Тича и се връща: той пита дали червените или белите?

Ей така я изкарахме…

После почна ученето…

Сериозно учене. И обсъждания, и писмени работи – всеки ден проверявах поне петдесетина. От четири класа. Но проверявах в училище – имам правило: у дома си е наше, никаква външна работа! Каквото трябва – където трябва. Да мъкна мрежички с тетрадки? Да, бе…

Учениците интересни, мислещи, оригинални, амбициозни в добрия смисъл на думата. Едно момиченце беше метър и педя. Гаджето му – към два метра. Разделиха се сетне, тя стана известна журналистка. Та и досега…

Бях класен. Комсомолският секретар – да не сгреша! – се казваше Светозар. Отличник. Футболист. С гадже в осми клас /след подготвителен/. Кога успяваше…

Но не винаги. Обсъждаме „Евгений Онегин“. Усещам – манкира, крие се, не участва като друг път активно. Питам го – защо Онегин застрелва Ленски? Класически отговор – заради страха от обществото, да не го определи като страхливец…

Светльо казва: „Ами защото му е приятел и го обича…“

Ха сега, де?

Обича и убива?

Аргументира се: „Разликата в годините им е десет. Онегин е изживял разочарованията, станал е циничен и безразличен към красивото, не иска Ленски да преживее това разочарование. И затова го застрелва – да умре млад…“

Брех! Такива работи в дебелите книги няма… Обаче, е логичен и точно в духа на Пушкин и Онегин…

Завъртях му шестицата и го предупредих, че следващия час ще го препитам ПО текста на романа. Прочете го…

Тогава обявиха конкурс за място в града. Кандидатстваш, минаваш изпитанията, класират и назначават.

Явих се…

Естествено, бях пръв.

На писмения – Ботев. А вечерта, преди изпита, за почивка си четох писмата на Ботев. И цитирам изказване за народа: „О, говеда, о, робове…“ Натам развивам за любовта към народа – не безогледна и сляпа, а любов изискваща. Не желае само да рони сълзи, а очаква, настоява този народ да е достоен за любовта към него, да не е аморфна маса, а деятелна общност…

Извикаха ме при журито – професори от Търново. Питат отде съм го взел това, цитирах им веднага. И…

Естествено!

После имаше практически изпит. Урок в непознат клас. Теглихме жребия, падна ми се български език, шести клас в едно училище. Веднага отидох там и помолих директорката да вляза в класа по български. Да, ама той минал… А изпитът е на другия ден. Затова помолих математичката. Правейки си сметка, че има доста близост в работата.

Влязох, седнах отзад, извадих тефтера и – като сущий Наполеон или Александър, почнх да правя схеми и записвам. Кой знае, кой само си мисли, че знае, кой е добре, но не вдига ръка…

Абе, изградих тактиката за утрешното сражение…

Отивам на сутринта. Следобяд щеше да има мач. „Левски“ – ЦСКА /истинския, не далаверата с тирето/… Влизам в междучасието, викам: „Хайде, напред! Пък следобед – на мач…“

И, като обсъдихме предстоящата среща – бяха мои…

Поканих ги да седнат както по математика предния ден. Отидох на катедрата, пред мен гениалния план на сражението и детските очи, показващи, че класът е готов…

Изобщо не е за чудене, че спечелих конкурса…

Тактика, практика и сто грама акъл – както викахме още в първи клас…

То пък месец след това почина една учителка, а друга изтеглиха в ОК на БКП. И трябваше да избирам. Избрах училище „П.Р.Славейков“…

9.

Да започна с важното. Това, с което се гордея. В училището бях 34 години. След една година станахме национален първенец. После още два пъти. И получихме звание „Образцово училище“. Не намеквам, ама стана след идването ми…

А истината е, че имаше свястна директорка и добри учители. Жена, ама ръководител. Македонка. Разтропана, знаеща. Бакалова…

Някои се стряскаха. Помня, меднъж в голямото междучасие заспорихме с нея за някакво тържество. Отхвърлих сценария, предложих друг подход. Усилихме тона и… Гледам – останали сме двамата, другите изчезнали.

Стана по моето предложение. Защото беше жена, инат, но с разум. И умееше да отдели сухото от суровото.

За съжаление, разболя се след 90-та година, пенсионира се. А после няколко години живя в свой свят – никого не познаваше. Почина. Лека й пръст! Свестен човек беше…

Имахме и орден „Кирил и Методий“. След 90-та година разгромиха – ама буквално! – пионерската стая, където беше изложен. Аз го взех и пазих петнадесетина години. После го дадох на директора. И му напомних – никой не е отнемал званието „Образцово училище“. Но той си е хамелеон и не посмя нито поне надпис да сложи, нито ордена да изложи. Ще речеш, че сме го откраднали…

Преди пет-шест години правиха основен ремонт на училището. Свалиха старата ламперия. А тя – някъде поиздрасната, но цяла. Запазена. Защото учениците обичаха и пазеха училището си. И вандалщини нямаше…

През класната ми стая минаха много ученици. Наистина много. И бях известен. Един колега разправяше как влязъл в такси, казал адреса, а шофьорът веднага: „А, „Славейков“ ли? Дето преподава К…!“

„Бе, вика колегата, колко души сме тук, а само теб свързват направо с училището…“

Е, не е прав. Имаше кадърни учители. Като се сетя за Йолова… Дребна, трудолюбива. До такава степен одаскалена, че веднъж простирала прането, взела легена под мишница и казала: „Свободни сте, ученици!“…

Или физиците Христо Петров и Георгиев. Направиха страхотна база в кабинета. Едва ли не сами сътворяваха уреди и пособия. Сега всичко е затворено в хранилище, но тогава… Да спомена химичката Орешарова, биолога Крачунов, художника Тошев, математичката Чочкова…

Имаше и издънки, какво да се прави…

Помня – една химичка имаше. Стара мома. Директорката казваше – „Да ще някой да я отведе, аз ще й взема чеиз!“. Обаче – уви…

И веднъж поискаха химик за курсове във Видин. Орешарова не искаше да ходи чак там, другата свястна химичка – Коконян, беше родила, та пратиха тая. Пристигна писмо, че удължавали курса на месец. Директорката се зарадва…

А оная се върна с документ за присъден квалификационен клас. „Боже, вайкаше се Бакалова, вместо да изпиша вежди – извадих очи…“

Накрая я омъжиха. За морски капитан, който имаше късмета да пътува много. И изглежда е бил смел човек, защото и момиченце се роди.

В първи клас идва колежката и ми носи тетрадка със стихчета. Нормални детски стихчета – римушки, забавнички. Казвам й добри думи и предупреждавам: „Почти всички деца стихоплетстват. Не го товари с очаквания, не го тормози!“. „Не, вика ми тя, ще стане поетеса. И край на игрите – ще пише“. Даже плати едни пари, та издаде тънка брошурка със стихчетата, че и представяне прави…

Горкото дете…

Но повечето учители бяха други – свестни…