ПРЕД БУРЯ

     Притъмня. Притихна. Посивя въздухът и се уплаши. Сниши се ниско и натисна клоните на дърветата – още зелени, свежи, омърлушени.

     Кавгата на небето едва започваше. Сега само пригърмяваше. Тътените идваха сякаш от едно място, но като ехо огласяха небосвобода – тъмен, строг, внушителен.

     После сигурно ще загърми. Светкавиците ще се преплетат – саби на небесния скандал. Мълниите ще стрелят. Ще завали. Ще плаче този, който е изгубил спора. Или който го е спечелил. Вселенските работи не са лесно разбираеми. Но ще познаем по птичките, че бурята е отминала. Те ще раздвижат, ще запеят, ще се разхвърчат като надежда наоколо и сигурно ще искат винаги да е лято, да е топло и... спокойно. Никой с никого да не спори, да се обичаме, да се радваме на всичко в живота.

     Но дотогава ще стоят на закрито при клоните – зелените, отпуснатите, тъжните. Ще чакат лошото първо да дойде, после да излее гнева си и накрая да отмине. Лошото винаги отминава.

     Но винаги идва.

КОПИЕ

     Една голяма пръчка, заострена в края, рушеше гнездото на птичките. Падна едно яйце, после второ. Образуваха малка жълта локвичка върху каменните плочки. Пръчката още по-ожесточено ръгаше малките снопчета пръст, съчки и дребни клонки, които бяха съградили гнездото. В единия край то вече беше съвсем разрушено. Още малко му оставаше. Едва се държеше.

     Двете птички, които го бяха изградили с много труд на най-неподходящото място на къщата, хвърчаха тревожно, нервно и правеха сложни фигури наоколо. Друго не можеха да направят. Полетът им се снишаваше до жълтата локва, в каквото се бяха превърнали децата им, и произнасяха клетви, думи и молитви: от онези, които не се разбират със слух.

     Гнездото беше в горния край на входа на къщата. Оттам влизаха гости, личности, самочувствие, престиж, радост, пари, вещи, сила, алкохол, любов и омраза. Всичко преминаваше през този вход. И всичко излизаше оттам. Нямаше място за други домове точно на входа: на арката на човешкия триумф. Този дом беше единствен. И зло се беше загнездило вътре в него. То бранеше територията си.

     Заостренаната пръчка приличаше на копие. С него можеше да се убие живот, гнездо, любов или надежда. Всичко можеше да бъде убито с това копие.

     Но с него нищо не можеше да бъде създадено.

НАДЕЖДА

     Едва ли щяха да се измъкнат от тук. Две деца, попаднали в клопката на дълбок, сух и нащърбен отвътре бунар.

     Кой ли беше направил този кладенец? И защо? В него нямаше вода, не личеше изобщо някога да е имало: не и през последните десетина години. Сух беше като поглед на мъртвец, не водеше нито нагоре, нито надолу – зазидан балкон на живота.

     Живи бяха децата, изкълчените крайници сега нямаха значение. Играта е винаги любопитна. Беше много интересно да се изкачат по камъните към гърлото на бунара, да погледнат в тъмного, да извикат злото, което спеше там, да се посмеят и да го събудят напълно. И после да се сборичкат и да паднат. Заедно. Ръка за ръка. Като младоженци към олтара.

     Повикаха. Поплакаха. После млъкнаха. Нямаше надежда.

     – Ние се сещаме за надеждата само когато вече я няма. – Така каза едното хлапе, което беше мъдро.

     – Ние сами я създаваме. Надеждата. Тя никога не съществува. – Отговорът на другото дете също беше убедителен.

     И решиха да си създадат надежда. Обсъдиха как да го направят. Не бързаха. През лятото денят е дълъг. Нащърбена беше вътрешността на кладенеца, те използваха пръстите си, ноктите, кръвта си дори.

     И надеждата възникна. Спасението – също. В това дере нямаше много кладенци. Един-единствен беше. Тук идваха по някакъв стар, уморен, но жив навик овцете от селото, за да пият вода. Никой не ги водеше натам – може би само онзи древен ген на предците им, които познаваха това място като живително, като вододайно. С овцете дойде и овчарят. Остави гегата, помота се малко, чу детските гласове, направи необходимото.

     – Добре, че имахте късмет – рече.

     – Надежда! – не криеха сълзите си децата и викаха едно през друго. – Надежда имахме!