Мисли
Той, този човек не гледал на себе си много насериозно, и не се имал за голямата работа. На младини, или още като дете научил най-важното в живота правило, да го наречем с тази сложна дума - животоспасяващо. В следващите изречения, ако котка не мине път на разказвача, ще стане ясно кое е това правило. А сега няколко думи за самия човек.
Човекът се казвал Кузман Бузов, и моля читателите да не се обиждат, или си да си правят погрешни изводи, ако се сещат за някой с това име. Бузов бил около петдесетака, с рошава, но - рехава коса, леко посивял, и с ръст около средния. Средна работа - ще каже читателят, а разказвачът, понеже недочува с лявото ухо (и това е самата истина), ще се престори, че не е чул, както често прави когато не му изнася. Кузман бил семеен - оженил се в някакво минало неопределено време, но не граматическо като това тук, а съвсем реално. После му се родили и деца, но те не участват в този разказ, защото вече са пораснали и си имат собствени разкази. Жена му също не участва в разказа, понеже не е особено суетна - учудващо за жена, и не обича да я развяват насам-натам като червен парцал, закачен на пръчка арматурно желязо, която стърчи зад камиона на семейното им щастие с Кузо.
Кузо Бузов бил работяга, и затова всичките му колеги го уважавали. Не, не му завиждали, понеже освен че бил средна работа, бил и малко скучен да кажем, а на такъв за какво да му завиждаш? Искам да кажа, че не бил от онези - готините отворковци, които все имат какво да кажат, и са по-добре осведомени от ББС, Ройтерс и Уикипедия взети заедно. Когато се случвало да отидат с колегите на кръчма след работа (той работил в някакво локомотивно депо, шлосер и стругар бил и изобщо - майстор), пак бил средна работа: нито взимал много участие в разговорите, нито пък бил голям пияч. И докато колегите му се нафирквали с ракия без салата и разказвали кой за изневерите си с оная фльорца Ванчето, знаете я, кой за това каква кола си купил съседът му Пешо, дето оня ден се върнал от Канада, Кузо само мълчал и се подсмихвал. Не се подсмихвал загадъчно, нито пък надменно или глуповато - просто такъв му бил фасонът от малък. После, като се напиели всичките му колеги и жените им почнели да звънят по телефоните и да ги питат:”Айде бе, Иване, къде се запиля пак - децата заспаха още в девет!”, Кузо от добра душа ли, от будалък ли, или пък защото не бил толкова пиян им викал таксита, натоварвал ги в тях, че и плащал на шофьора предварително. А той тръгвал да се прибира пеша, защото обичал да се разхожда покрай морето в тъмното, когато нямало много хора, а тези, с които се разминавал или го подминавали не му обръщали внимание. Разхождал се, понеже му харесвало понякога да е сам, и да слуша плискането на вълните, които се разбиват в пясъка, пък и жена му, на която разказвачът се извинява, че пак я споменава, не била ревнива и сигурно гледала някой от онези сериали по телевизията в този момент.
Една такава вечер, докато се разхождал по пясъка край морето, след поредната пиянска вечер с колегите, Кузо си мислел: “И сега какво: децата пораснаха и си имат собствени животи, с жената изглежда сме си омръзнали и нямаме вече какво да си кажем, а аз какво да правя?” За разлика от другите вечери, когато тук-таме се разминавал с някой дядка или заобикалял внимателно натискащите се по пейките тийнейджъри, тази вечер нямало пукнат човек наоколо му. И това като че усилвало желанието му да мисли, и той продължавал: “Преди, като свършех работа бързах за къщи, защото все имаше нещо за вършене: я бойлерът се повредил, я на децата им свършили памперсите. После нови дрехи и обувки трябваше да се купуват, учебници, тържества, завършвания, кандидатствания…”
Тъжни били мислите на Кузо Бузов, но понеже той бил средна работа човек, не го осъзнавал толкова ясно и не го мислел точно така. Докато крачел по топлия пясък, в тъмносинята нощ, на Кузо просто му било омръзнало всичко, но нямало какво да направи и къде да отиде, освен у дома - при жена си, за която вече няма измъкване от този разказ. И тогава, като се сетил как тя седи пред телевизора и го чака, защото той все пак се прибирал у дома всяка вечер - не като някои, които знаете ги какви са, Кузо забравял за мислите си, и забързвал да се прибере. Какво го теглило към дома: любов ли е било, или просто навик - това разказвачът не знае, и не смее да гадае, а и не му е работа. А Кузо накрая се прибирал у дома, влизал в стаята, където не много суетната му и никак ревнива жена зяпала филма, сядал до нея на стария син диван, и без да каже нищо я прегръщал. Тук читателят, ако е внимавал в началото би се запитал: “А кое е най-важното правило в живота, което Кузо Бузов е научил?” Кузо едва ли би го казал с тези думи, но ето каква била цялата му философия: където и да ходил, той винаги се връщал у дома. И винаги имало кой да го чака. Което, ако се замисли човек, е смисълът на живота, нали?
© Петър Димитров Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Това като че не само българската, но и световна истина, Петя: да има с кой да остарееш, че и да ви е хубаво заедно. И да ти кажа честно, и аз си се чета с кеф, че и се харесвам. Малко майтап. 😊 Благодаря.
-
Да ти кажа и теб човек те чете с кеф. Макар и със закъснение. 🙂 Иначе съм добавила този разказ в "за по-късно", ама кой да види. Хубав финал. Наистина това е смисъла- да има кой да те посрещне в къщи, но да не е с тиган. 🙂 Младостта си отива, силите също, мирогледа се променя. Приятели, познати, роднини идват и си отиват. Накрая разбираш, че имаш само един човек на този свят и това е този който те посреща в къщи.
-
Благодаря, Нина! Алтер Егото понякога е артист, и играе различни роли. Аз много внимавам за паузите, и когато чета и пиша, чувам как звучат думите и тяхната артикулация.
-
Харесах! Има нещо много уютно и в същото време леко примирение с всичко заобикалящо, допадна ми!
-
Благодаря, Катя. Аз харесвам разкази като “Непобеденият” от Хемингуей, “Светицата” и “Следата от кръвта ти по снега” от Маркес. Харесвам и други автори, разбира се. Този, хайде да го наречем кандидат-разказ, го нахвърлях след като прочетох една история от Иво Георгиев. Той пише интересно и малко откачено, но в рамките на добрия вкус. Добре де - извън рамките, но с вкус. 😊👍
-
Интересно написано. Навсякъде се усеща присъствието на автора и симпатията му към главния герой.
Хубав разказ. -
Благодаря, Роб. Стараем се. 😊
-
Хубав разказ. И стилът е хубав и посланието. Аз по друг начин бих го завършил, но и така е добре
-
Благодаря ти, Дочка. И на мен ми харесва този пасаж, колкото и нескромно да звучи, понеже го писах оня ден и малко му е рано да е харесван или не. От два дни разстояние: получи се добре този разказ, който със скромните си 880 думи май казва нещо. Каквото и да правя и да струвам - трудно надхвърлям 1000 думи, което прави разказите ми “флаш”, според модерната класификация. Имам и няколко по-обширни, например “София, Ню Мексико”. Време за реклама. 😊
-
"учудващо за жена, и не обича да я развяват насам-натам като червен парцал, закачен на пръчка арматурно желязо, която стърчи зад камиона на семейното им щастие с Кузо"
Харесах... Замислих се... -
Благодаря ви за предложенията и гледните точки! Благодаря ви и че прочетохте тази брилянтна миниатюра, леко повлияна от Шъруд Андерсън, ама не съвсем. 😁
-
Идеалният вариант: жената "тихо пристанище" и да не задава въпроси, за да не бъде лъгана. Намерили се.
-
Щом има някой да го чака...може пък да му харесва такъв живот! Интересен разказ! Харесаха ми размислите!
-
Петьо, на Кузо му трябва и едно куче, и всичко ще му е Ок. 👍
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
