Вдъхновението е в него. В очите му кафеви, напомнят ми колко обичам да пия кафе. В ръцете му, толкова меки, в малки рани около ноктите. В желанието му да борави с техника, а след това да ми обяснява за всичко с устните си, които допираше до челото ми, за да ме успокои. В гласа му, в лудостта му, дори в името, което толкова му подхожда. Име на стар крал. В любовта му към котките и съседското куче Аира. То дори се криеше в раздразнените му въздишки. В най-невинните му погледи, в страха му от самота. В яростта му, в омразата му за думите обидни, които насочвах към себе си. От дълго време не го бях виждала, а вдъхновението, което като негова сянка го спохождаше, дори не го попита дали за миг може да остане с мен. Тръгна си. Да служи на Великия си господар. Да се напие от всеки детайл по него и по душата му. А аз сама ще си го събера от стените на спомените ми.
Съзнанието ми е много старомодно. Още пази черно-бялата си апаратура. Затова сама ще го оцветя. Ще заплача, а тогава Слънцето ярко ...