Ако тихите кътчета на душата ми можеха да говорят, бих изтръгнала от тях онази песен на болка и тъга, на горест и отчаяние, която да покори цялото ми същество в едно съзвучие от меланхолия и слепота. Бих изпяла пред себе си най-мрачната симфония, апотеоз на години мълчание. Щях да се потопя в една призрачна пелена, която да ме обгърне и възроди от тишината на годините.

Ако бях свободна да дам на съществото си глътка въздух от ограниченията, в които съм го заробила, бих била щастлива. Но цялата формалност и суета на нашия свят често кара хората да живеят по начин, който ненавиждат. А онези, които успеят да се откъснат от мечтата на обществото за един подчинен на нормите свят, таят ненавист към всички останали, които се нуждаят от това общество. Така за „ничиите” хора, онези, не намерили сили в себе си да се откъснат, но и все пак желаещи да полетят, остава междинното пространство между две омрази, силни, гърчещи се в своите коловози от свободи.

Химерите, в които всички ние живеем, жаждата за пълноценност по един особено жесток начин, ни повреждат. Карат ни да бъдем колкото човечни в своите стремежи, толкова и раними, неблагодарни, отровени.

Желанието за нежност, любов и топлота ни карат да достигаме до прага на безумието, задушавайки, убивайки, изтезавайки както собствените си души, така и толкова други. Толкова много други. Собствената ни егоистичност ни поставя в лабиринти на желания, въжделения и очаквания, които колкото незадоволени остават в прага на делника, толкова и озлобена става жаждата ни за тях, когато този делник разчупи сивкавата си обвивка. Уж без да искаме ставаме „жертви” на едно общество, на един синдром, които самите ние налагаме с цялата тежест на отричането му. И колкото да ни боли, толкова да нараняваме и отричаме, да затвърждаваме и убиваме собственото си щастие.

И извинението, онова безумие, което всъщност никога не идва. За какво се извиняваме и на кого? За борбата ни, с която колкото да оцеляваме, толкова се борим и за разрухата на собствените ни ценности и идеали. „Извинявай” - една проста думичка, която колкото и да повтаряме, така и не разбираме. Един смисъл на признанието, което толкова непълноценно ни разяжда отвътре. За какво съжаляваме всъщност? За това, че не сме оправдали вътрешните си потребности тялото и ума ни да реагират както очаква душата ни? Или за това, че следвайки жалейната песен на душата си, нараняваме и оскверняваме толкова чужди сърца и мечти?

Отказвам да се извинявам за всичките си хиляди грешки. Те са колкото част от мен, толкова и моето убийство, изгнание и заточение. Единствено аз умея да виждам в очите си всеки ден болката от хилядите казани „извинявай” и убийствената осъдителност на множеството премълчани.

Мразя цялата помпозност на нашето съществувание, ненавиждам всичко онова, което ме кара да не бъда себе си, което ме превръща в онзи човек, който хората желаят да видят в мен. Всички тези правила и норми, кога да се усмихвам и кога да плача, кога и как да постигам щастието си и кога да не съм себе си. Кога да чувствам и какво. Защото някой, някъде ще види фалш в моята най-искрена усмивка, защото някой, някъде ще каже колко съм двулична, заради желанието ми да бъде себе си и да постъпвам според собствените си кодекси и учители. Няма по-жестоко наказание от това, да изразиш своята искреност и непринуденост, а светът да види онова, което самият той показва – фалш и отвращение.

Цялото противоречие на нашия живот, изградено по правила, които всеки нарушава, накърнява собственото ни право да бъдем хора, в най-чистия и съвършения ни вид. Цялото лустро на света ни ни прави неспособни да превъзмогваме себе си, защото колкото и да се издигаме над катадневните си слабости, ние все пак оставаме неспособни и безпомощни пред лицето на онзи свят, който ни кара да ставаме сутрин, да ходим на работа от 8 до 5 и да се прибираме у дома. А всички потребности на душата ни да бъдат приравнявани до обикновени и плътски желания.

И ако тихите кътчета на душата ми можеха да говорят, не зная дали биха имали смелостта да изкрещят онази болка, която може да разкъса всички стереотипи на собствената ми тишина. Ако тихите кътчета на сърцето ми можеха да пеят, не зная дали биха възпели радостта от живота в онази слепота на забвение или болката от това да си колкото човек, толкова и нищожество в един свят, където звездите са твърде високо, а всеки, който протегне ръце към слънцето, бива изпепелен от жаравата на опиянението, преди дори да е успял да докосне луната.

Защото светът просто е. А ние се учим просто „да бъдем” в него... без никой да ни пита.  „Но млъкни, сърце, ти си просто карантия”!

ПС

* заглавието и финалната фраза са цитат, но не зная на кого и смятам за коректно да го спомена.