Из „Междупланетните хроники на Марковата принцеса Магдалена Маркова – Мегън /МММММ/“

  – Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.

                                              Михаил Булгаков, "Майстора и Маргарита"

  Ето че след първия друг път дойде време и за втория – да е  жив и здрав малкият Миташки, макар и измислен!

  Аз съм Магдалена Маркова – Мегън, Марковата принцеса и убийца на демони, и обичам да спазвам обещанията си.

  Реших да опиша междупланетните си приключения в Хроники. Нещо като мемоари, обаче не във вид на завършителен етап и ретроспекция на един вече отминал живот /защото ми се иска да вярвам, че ми предстои още да преживея куп приключения/, а по-скоро дневник на най-интересното, което ми се случва по време на скитанията ми в космическата безпределност и за срещите ми с тия и ония ми ти разни флори и фауни, с които съм имала фронтален качествен и количествен сблъсък.

  Те не всичките са зли и агресивни, да не си помислите, че съм нещо черногледа! Има едни например… Не, сега няма да казвам: „но за тях – друг път“, много ще ви станат другите пъти. Сори, мъник!

  Ставам аз на сутринта след поглъщането на демоните от йерихонската тръба, топла-топла още от съня – спала съм като къпана! Сигурно заради карираното одеяло, което ми подари Манфред. Онова, в което беше завил въздушната си пушка. Обади ми се снощи най-изненадващо по секретната линия /Мъск му дал номера/, и ми вика с един такъв гърлен, френски акцент, от което направо ми засмъдя под лъжичката и пеперудите пак затанцуваха ча-ча в стомаха ми. Та вика ми той:

  – ЕмЕм, бейби, подарявам ти карираното одеяло, вземай го от пейката в „Младост“ и довечера да спиш като къпана! Имам и една страхотна новина – оставаме екип и ще работим в отдел „Превенция на извънземни нападения“ в НАСА! Илон ни предложил и ни одобрили. Освен това на космическото парти ще има състезание по латиноамерикански танци. И там сме включени. Така че – стягай си и без това стегнатото дупе и тренирай – имаме само няколко дни! Чакам те на станцията!“

  Приех аз, къде ще ходя! Цял час въртях бедра пред огледалото под огнена латиноамериканска музика – добре се получаваше! После се завих с карираното одеяло и заспах пълноценен и изпълнен с мечтания сън на праведница.

  На сутринта ставам, както вече казах, топла-топла и още сънена, и сядам пред лаптопа – да пиша Хрониките. И разгърнаха се пред мен като на филмов екран недостижимите минало далечно и бъдеще скорошно непонятно. Ще ми опонирате сигурно – защо скорошното бъдеще да е недостижимо и непонятно? Всеки знае какво ще прави след пет-десетина минути! Да, ама не! И аз си мислех, че следващите няколко часа ще продължа да си пиша елегично и носталгично, но не би!

  Както се бях засилила, завита с карираното одеяло на Манфред, бам – токът изгасна! И гърми навън гръмотевица и светкавици се мятат из небосвода. Добре, че малко преди това бях записала всичко, че щеше да ми пропадне титаничният едва започнат труд! Както и да е, светкавиците престанаха,      но токът не идва и не идва!

  И какво да правя сега? Следващите няколко часа си ги бях освободила за писане, пък то… Батерията на лаптопа ми се скапа, няма как да пиша. И още е тъмно навън, трябва да чакам да се съмне, а вече се разсъних и не ми се спи!

  Какво-какво – ще тренирам! Включвам аз телефона на радио /тихичко, да не будя звяра в съседите/ и намирам латиноамериканска станция. Заставам пред огледалото и почвам да подскачам и да се въртя напред-назад и да следя за грешки. Ще попитате съвсем логично – как се виждам в огледалото, като е тъмно като в рог, и дори уличните лампи и прозорците на съседните сгради не светят, а телефонът ми периодически угасва? Ами с фенерчето, бе! Фасулска работа! Държа си телефона с фенерчето в едната ръка и си подскачам на воля.

  А грешки не видях. Една съм си съвсем съвършена и рипам като газела! То не били бедра като бедра, без грам целулит, въпреки заслужаващата ми овации възраст /ако си спомняте, още съм мома, но не съм стара!/, не били изваяни рамене /наложи се да махна одеялото, но се разгрях и не ми беше вече студено/, не бил плосък, мускулест корем /не съм още раждала и ми личи/, не бил стегнат бюст /въпреки че се друсах като коза из родопски чукари, той не помръдваше, само едва-едва се вълнуваше нагоре-надолу/, не били строен гръб и някои части по-надолу, на които и Дженифър Лопес би завидяла! Че тънки глезени, че великолепни колене, че малки стъпала, като на японка, че…

  Аз май се отплеснах да се хваля какви прекрасности притежавам, ама няма само Илиана Раева, Мадлен Алгафари, Елена Йончева и Наталия Кобилкина /също вечно млади, като мен/, да си ги развяват из разни дансинг сцени! И аз си имам, и аз си ги показвам. Ама ха!

  Та потренирах аз яко с фенерчето и тъкмо да се изморя – токът дойде. Викам си – шампионската титла ни е в кърпа вързана, ако зависи от мен. Яка да му е гърбината на Манфред, че да може да ме мятка насам-натам!

  Мяткаше ме той, и още как! Обрахме всички овации и спечелихме титлата. Взехме златния медал на станцията – връчи ни го лично шефът Илон.

  Дръпна ме той по едно време настрани и ми вика /с южноафрикански акцент/:

  – Бейби Мейгън, дръж го Мани-мани и не го пускай, идеален е за теб!

  – И аз това си помислих, шефе – казвам аз и после се усещам – Ама ти пак ми четеш мислите! Стига, ще избягам в НАСА, да знаеш!

  – За НАСА знам и не съм против, нали аз те предложих – вика златният ми шеф. – Ще ми липсваш, но там ще си по-полезна. А за другото си помисли! Биологичният ти часовник тиктака, не можеш го излъга, дори и да нямаш и грам целулит!

  Забелязал е, значи, докато се мятах по дансинга под звуците на румба и надветрено пасо добле!

  – Виж ме мен – продължава шефът, ни лук ял, ни лук нарязал – осем съм ги наредил като руски матрьошки и не смятам да спирам. Не искаш ли някоя Магдаленка, красавица като теб, да ти щъка наоколо или един миниатюрен Мани да ти лази из къщата в Париж и по нервите, а?

  Притворих аз мечтателно очи и се виждам вече в парижката ни къща с Мани и едно малко, космато като него горилче неандерталско да пълзи наоколо, а ние го гоним из петнайсетте, обзаведени в стил барок и отрупани с антикварни мебели, стаи.

  Ами искам, как да не искам? Тъкмо да го кажа, отварям очи и какво виждам?

  – Амазонка! – пищя аз и соча към дансинга.

  А там ми застанала една двуметрова персона, с къса поличка, мускули като на сумо боец и с толкова телеса, подскача из дансинга и хвърля гюбеци наляво и надясно. А над поличката се мандахерца една не повече, не по-малко, а истинска люспеста амазонска опашка /от същите, дето искаха да ми присаждат/. Ама тая съвсем е изнагляла! Не стига, че се е появила неканена на моето парти, ами си е извадила и детеродния орган и си го развява – без капка срам! И мъже около нея – земляни, и се кълчат и се смеят. Тя какво, имунитет ли има? Сънародничките ù на Хидра бягаха от една само снимка на Брад Пит, а на нея явно ù е кеф сред толкова мъже. Ще видиш ти един имунитет!

  Причерня ми пред очите! И тъкмо да се метна към неканената гостенка и да ù приложа някоя латиноамериканска хватка, и хващам вече и толедската кама, обаче ми просветна изведнъж – ама как, те си пазят опашките като свещени реликви, държат ги все прибрани в специални торбички под поличките – опаковани и защитени. Каква е тая гигантеса на партито ми?

  Манфред, чул, че викам, веднага извади въздушната пушка и също се спусна към амазонката. Цели се и още малко ще я застреля, но тя се извърна, видя го, явно разбра, защото погледна и към мен, хвана си опашката, откопча я от колана, към който беше прикрепена, размаха я и започна да се хили.

  Не била истинска, значи! Уф!

  Илон тича от другата ми страна. Знае как мразя амазонки и се изплашил.

  – Наша е! – вика. – На Земята и около нея няма никакви амазонки. Съвсем! Това е костюм. Започва маскеният бал. Не успях да ти кажа за него. Извинявай, бейби Мейгън!

  И гледам аз, наоколо започнаха да се появяват най-различни чудновати създания – и порове имаше, и демони и какви ли не още страхотии.

  – Това е Радка Тарикатка от Счетоводството – обяснява Илон. – Сънародничка ти е.

  И сетих се аз за кого говори. Една великанка от Пирдоп – много добра в сметките, затуй ù излязло прозвище Тарикатка. Можела за секунди всички разходи да накара да изглеждат като приходи, без никой гък да каже и да се оплаче. Разминавахме се от време на време из коридорите на станцията, но бяхме само на „здравей-здрасти“.

  – Откъде да знам? Помислих я за диверсант – измърморих аз.

  – Бейби Мейгън, какво стана с Усета ти? – каза разтревожено Илон. – Досега грешка не си правила. Да не би любовта да ти е замаяла главата? Дали да не ви разделя аз с Мани?

  – Сакън! – викнах аз. – Без Мани напускам!

  А се чудя и аз в ума си – как така направих елементарна грешка? Ами Манфред? Спусна се като булдог към въпросната псевдоамазонка. И той ли е със замъглени сетива?

  И гледам, моят Манфред вперил очи в „амазонката“ и не ги откъсва от нея, макар и от разстояние. Жегна ме нещо под лъжичката. Какво е зяпнал? Че тя е с половин глава по-висока от него! И по-широка. Къде гледа?

  Гледам аз, където и той – право в пъпа на женището. Пъп като пъп, викам си! Обаче на пръв поглед. На втори – не е много вдлъбнат, както подобава на всеки нормален човешки пъп, ами даже малко изпъкнал. И не малко, ами даже много! И нещо мърда там като че ли.

  Сръчках аз Илон и той се впери в пъпа. И почнахме ние да разбутваме тълпата на дансинга и напредваме към „амазонката“.

  „Ако и тоя път греша…“, викам си аз. „Ще я накарам да си смени костюма – мержелее ми се пред очите и предизвиква агресия. Да си върне счетоводителското сако и пепитената риза!“

  И хвърля се Манфред към Тарикатката, ама е далече още. Ние – също. А коремът на амазонката се гърчи, гърчи и вой излиза от гърлото ù. Нечовешки.

  Всички се разбягват в паника. Аз вадя ножа и се готвя да го метна, а Манфред зарежда пушката.

  И дойде сега моментът да ви разкажа за добрите извънземни. Тоя, а не друг път!

  И изви се изведнъж силен вятър под лъскавото дискотечно кълбо и един гигантски кондор се стрелна към мигащите лампички, засили се и като сачма от въздушна пушка се устреми към пъпа на харпията с поличка. Тя се отбранява, пораснаха ù нокти на ръцете, а от слънчевия ù сплит се подава змийска глава и пръска отрова. Демон! Явно един е останал, не е бил всмукан от йерихонската тръба. И сега си измъква гнусното главище от пъпа на наборката.

  Замахнах аз с Ханибал, ама ме е страх да не улуча счетоводителката, тя вина няма, че демон се е вселил в нея. Може още тялото да е живо и ще убия истинската Тарикатка. Гледам, и Манфред се колебае и не стреля.

  Кондорът даже не се замисли. Спусна се към Радка и впи клюн в корема ù. Хвана змията за главата и започна да я тегли навън. Измъкна я цялата и докато още се извиваше, удари я с клюн и я глътна – цяла-целеничка! Даже се оригна от доволство след това.

  – Тоя пък Калин орелът що за птица е? – питам Илон, защото за първи път виждам подобно същество.

  – Разумен кондор от Антарес. Хранят се с демони. Бяхме поканили няколко стотици от тях, смятахме да ги използваме във войната с пришълците, но измислихме тръбата и се оказа ненужно. Всички други кондори си заминаха, този остана за обмяна на опит.

  – Добре, че е останал – измърморих аз.

  – Да – вика шефът и се навежда над Тарикатката, да ù оказва първа помощ.

  Жива била тя, само на корема ù – ей такава дупка! Обаче навреме Калин орелът сдъвкал змията, спасиха я /Тарикатката, не змията, де/. Има сега един напречен шев на телесата, но пак си ходи с амазонски полички, харесало ù.

  Викам ù:

  – Колежке, да не ми се мяркаш пред очите с тия амазонщини, че Ханибал в джоба ми почва да играе и иска да коли и беси, не отговарям!

  Тя се смее. Смей си се ти!   

  https://www.youtube.com/watch?v=I8yuTqvyFbY

  https://www.youtube.com/watch?v=AoarXuaYjGI

  https://www.youtube.com/watch?v=GeBiVP0L-iw