Значи интересува ме дали си струва да продължавам историята по някакъв начин. И искам да отбележа, че главният герой всъщност беше момиче, но бях посъветвана да го сменя. Вие как мислите? Моля ви за искрени мнения :)
Излязох от вкъщи, изключително много бързах. Естествено, закъснявах за пореден път, автобусът и той се бавеше. Непрестанно си гледах часовника, нетърпеливо поглеждах и към спрелите автобуси. Мислех си: "Дали ще стигна навреме? Дали ще мине добре? Имам ли шанс да успея?". Нервно тропах с крак и отново погледнах към изподраскания си часовник. След ужасно дълги 2 минути с всичките тези скучни въпроси в главата ми, автобусът, който бях чакал, най-после ме зарадва. Той спря пред мене, изтрака, сякаш искаше да ми каже, че изобщо не му се иска да се мъчи по старите улици наново. Мен обаче не ме интересуваше особено. Закъснявах! Качих се по най-бързия начин и седнах на една от счупените седалки. Не помня с какви мисли съм си запълнил 40-те минути път, та ми се сториха като 10. Слязох от автобуса, той отново изтрака и потегли, като вдигна голяма пушилка след себе си. Изтърсих си дънките от прахоляка и се забързах към крайната ми точка. Тъкмо слизах по стълбите на стария подлез до спирката, когато един невероятно груб младеж мина като фурия покрай мене и закачи с рамо някакво момиче. Момичето се завъртя и в старанието си да остане на крака, изпусна папката, която държеше, като се разпиляха на всяка страна бели листи, изпаднали от нея. Като рефлекс ми беше да реагирам в такива ситуации и светкавично се наведох да ù помогна. Щом се изправих, подавайки ù листите, видях може би най-красивото момиче, с което се бях сблъсквал някога. В този момент напълно бях изключил, че бързах и за всичките ми притеснения за срещата, която ми предстоеше след... "Господи... 5 минути" - помислих си аз, усмихнах се на мистериозното момиче и побягнах. Тя извика нещо след мен, но бях толкова притеснен, че не я отразих. Вървях изключително бързо, а мислите ми се опитваха да си намерят място. Какво беше това? И защо, по дяволите, не мога да си го избия от главата? Бързах за среща, която чаках от години и вместо да се притеснявам дали ще ме харесат и одобрят за мечтаната от мен работа, аз се притеснявах дали ще срещна отново момичето от подлеза. Не, не ме интересуваше, че тази работа щеше да промени живота ми, защото той се беше променил вече... преди точно 3 минути. Никога не съм си мислил, че един поглед може да направи такъв обрат. Спрях се за момент, поех си дълбоко въздух, ударих си един шамар и продължих по пътя си като си преговарях наум някои сложни реплики от презентацията, която щях да изнасям. Когато стигнах до сградата, пред вратите стоеше един средно висок на ръст мъж. Той се протегна да отвори вратата и ме прикани да мина. Усмихнах му се, благодарих му, огледах помещението набързо и се запътих към големия лъскав асансьор. В момента, в който вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, чух един невероятно красив женски глас да се моли да почакам. В момента преди да натисна бутона за отваряне на вратите, се дочу леко забързано стъпване, сякаш някой прибягва и веднага се успокоих, като си помислих, че не съм единственият, която закъснява. Вратите се отвориха и момичето, което бързаше, беше застанала така, че погледът ми попадна точно в очите ù. За втори път днес забравям къде съм и защо съм там. Беше момичето от подлеза. Тя се усмихна и пристъпи към мене в асансьора. Това беше най-дългото пътуване между някакви си етажи, което някога съм имал. "Дали ме помни?" помислих си аз, като се опитвах да не поглеждам към нея. Изведнъж вратите се отвориха за пореден път, момичето се обърна към мене, усмихна ми се и заговори с прекрасния си глас: -Благодаря ти, че ми помогна днес в подлеза. Онзи беше пълен идиот. - отново се усмихна, обърна се и изчезна. Не помня какво ù отговорих, но помня, че доста време след това се ядосвах на себе си за този отговор! На презентацията бях супер неадекватен, но все пак се справих. Харесаха ме и получих работата.
© Габриела Йорданова Все права защищены