5 окт. 2016 г., 21:25
Когато есента порумени косата на гората и вмъкна златни жилки в нея, тя заплака със дъжда. Посипа листните си сълзи по земята и зави с тях покълналите си деца. Накрая изнурена от плач и от ласките на сланата покафеня и плача и пресъхна. Останаха само посипаните сълзи, вятъра да ги пилее и да си играе с тях. Гората скри младите си мисли и остави бурите да дълбаят кората и чакайки зимната пелена да я скове и да я превърне в самотни статуи. Заспа с надеждата, че пролетните лъчи все някога ще дойдат да пропукат мразовитите окови, да я погалят нежно и да открият най – красивото в нея. Заспа чакайки прелетните птици да я събудят със смеха си и кацнали на нея да отърсят останалия скреж. Тогава щеше да е пак млада, жива, ухаеща и свежа. И опитите на слънцето да я утеши с отслабналите си лъчи само я изтощаваха още повече и я вглъбяваха в тъгата и по пресушаващото, но пълно с живот лято. И така година след година, през лятото гората живееше, през есента умираше…докато не стана мъдра многолетница ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация