Намирах се в някакъв непрогледен мрак, който постепенно обгръщаше цялото ми същество.
Борех се... С всички сили, които ми бяха останали се борех да не потъна в дебрите на своята любов и да не се удавя в хаоса на твоето безразличие.
Всичко в мен крещеше само и само да раздере като комета тишината, която беше така непоносима (всъщност, тишината беше приятна единствено, когато я споделях с теб) ...
Споделеност... Да ти сготвя за първи път вечеря и нетърпеливо да чакам отзиви; да ти разбъркам кафето; да сгъна прилежно хавлията ти, която имаш у дома; да ми стане студено през нощта и да те завия с още едно одеало; да те чакам по-нетърпеливо от малко дете чакащо Коледа.
Беше един от онези априлски дни, които оставаха в съзнанието с нещо наистина значимо (е, покрай теб всеки един ден беше значим или иначе казано: Грее слънце в очите ми, когато си наоколо, а ако питаш за времето навън - просто вали).
Беше една от онези априлски вечери, в които всичко в мен се надигаше. Разбудиха се бесните ми кучета и демоните ми бяха готови за борба с последните останали в душата ми ангели.
Точно тази вечер обаче всичко мое кротко и добро се беше оттеглило пораженчески, и се беше предало.
Демоните ми и червенокосата кучка ликуваха. Тя беше победила и още по - победоносно облече дълга червена рокля с гол гръб, и голямо деколте; сложи тежък черен грим, червено червило (за къде без него?!) и червен лак (разбира се).
Тази нощ беше на кучката - нощ, в която злото триумфираше над доброто. Нощ, в която разочарованието, тъгата и самотата бяха взели превес над всичко слънчево в мен.
Бях сразена и кучката в мен се погрижи всички да разберат това, и да видят, че тя командва.
Вратите на бара се отвориха.
Светлините бяха приглушени, а музиката подканваше към всякакви еротики.
Токчетата отекваха по коридора докато вървях към съблекалнята.
Таз вечерното ми настроение беше меланхолично, затова го облякох в черно дантелено бельо и бяла риза, а непокорните ми къдрици закачливо докосваха раменете ми.
Вървях към сцената (Господи, толкова много пъти бях минавала вече оттук) ...
Сякаш с верига съм вързана за това забравено от Бога място, което има гнилостния мирис на отминали грехове и е пропито със сълзите на толкова много жени. И моите сълзи са там, заровени заедно със страховете ми (страх от недооценяване; от неразбиране; от самота), заровени заедно, и със сърцето ми...
Пак съм навън и отново танцувам сама.
В мен са вторачени толкова много погледи, които отвращават до един, а истината е, че за да не се загубя в нощта, това, от което се нуждая си именно ти.
Почакай!
Ето го моментът, в който затварям очи и те усещам плътно зад себе си.
Остани!
Така ще ми бъде по - лесно на сутринта да гледам отражението си...
Моето отражение... Нещото, към което изпитвам голяма неприязън, заради слабостите, които проявявам.
Очите ти - огледалото, на което вярвам повече от всичко!! И именно тази вяра ме крепи всеки ден, и придава смисъл на всичко.
Танцувах.
Цяла нощ танцувах само за теб.
Под звуците на "Feeling good" разкопчавах ризата си така, както исках да я разкопчаваш ти - бавно, страстно, нежно, едва удържимо.
Всичко мое беше неудържимо и неконтролируемо твое.
Всичко твое властваше над мислите и чувствата ми, както, и над тялото ми.
Наоколо всичко се замъгли и бяхме само аз, и ти и в ритмите на едно от най - секси парчетата ти изтанцувах най - еротичния танц.
Танцувах само за теб.
Усещах как погледът ти обхождаше цялото ми тяло; очите ти гледаха жадно устните ми, а аз гледах влюбено очите ти.
Светът отново спря да се върти...
Отново бяхме само аз и ти...
Ако трябва да върна времето назад, за да ти кажа в кой момент точно се влюбих в теб... Истината е, че ме спечели още на първото "Здравей" и оттогава насам все ме печелиш, и все се влюбвам...
И колкото, и да се опитвам да те пусна и да те захвърля, както захвърлям ризата си някъде в тълпата, така, и не мога да си тръгна, защото ти си доказателство, че мога да вървя през Ада и все още да съм ангел...
Адът... Мястото, което се простираше навсякъде, където теб те нямаше.
Барът... Адът, който отприщваше демоните ми и показваше наяве черти, които бях погребала дълбоко в себе си.
Дъното на Вечността... Онази част от мен, от която се криех и бягах, и до която не смеех да се доближа, но само теб допуснах.
Танцувах.
Танцувах така, сякаш животът ми зависеше от това.
Танцувах до сутринта, като за последно...
Мракът ме поглъщаше, но преди да потъна в него знаеш ли за какво точно си мислех? ...
За теб...
Послепис: "Тихо! Обичам те!! Пък Любовта обича тишината!!!", Мастилени редове