Тризнаците

Живот, Смърт, Кама, Фирдос и Акаш излязоха през големите порти на Божественото училище и се озоваха в началото на Тъмния тунел. Трите души бяха наясно какво предстои. Фирдос и Акаш вече многократно бяха преминавали през този процес, а Кама беше чел и чувал за него. Всяка душа, прераждаща се на Земята, трябваше да мине първо през Тъмния тунел, където щяха да чуят за първи път гласовете на хората, които ще ги заобикалят през идния им земен живот, както и за първи път да усетят топлината и допира на своята бъдеща майка. Иначе казано, тримата щяха да прекарат едва няколко минути в опознаване на това, което им предстои, докато на Земята това щеше да е равносилно на 9 месеца.

Живот погледна листчето с данните на раждането, което взе от рецепционистката. На него беше написано:

Адрес: родилно отделение, АГ болница „Вселена“, град Бургас, България.

Дата: 05.05.1985 г.

Час: 05:05:00 ч., 05:06:22 ч. и 05:07:37 ч.

Родители: Радосвета и Тихомир Иванови.

Тя затвори очи и мислено настрои вибрациите на Тъмния тунел, като повтори наум рождените данни на трите души. След което извади три сребърни нишки от малката си чантичка. С единия край на всяка нишка върза душите поотделно, а другият - пусна в Тъмнината. Тунелът трепна за секунди, след което всичко затихна. Беше време.

- Айде, скъпи мои, вървете! Аз и Смърт ще ви чакаме от другата страна на тунела. – Обясни Живот, докато побутваше Кама леко отзад.

Навлизайки в Тъмния тунел, трите души започнаха да усещат допир и да чуват звуци и гласове. Акаш не се трогна особено, имайки предвид броя на неговите прераждания. Фирдос се ослушваше и оглеждаше, опитвайки се да събере максимално много информация какво предстои. Тя все още се колебаеше, дали беше готова да слезе при това семейство и тези условия. Кама гледаше с отворена уста и ококорени очи тъмнината пред себе си. Той беше удивен като дете в увеселителен парк. И тримата усещаха топлината на майчината утроба, от време на време – някоя ласка и блага дума, но като че ли жената, в чийто тяло влизаха, не беше от най-внимателните и сензитивни хора.

Разбира се, душите на родителите, при които се прераждаха, не бяха непознати за тримата. Те също бяха ученици от Духовното училище, които бяха слезли на земята по-рано, за да следват пътя на своето духовно развитие и израстване. Петимата заедно с техните духовни водачи бяха изготвили план за следващите си прераждания, в който план бяха заложени всички задължителни уроци в зависимост от целите на всяка душа. По този начин всяка от петте души знаеше през какво ще премине през земния си път и, подписвайки, се беше съгласила и отдала на съответната кауза. Всеки един от тях щеше да премине през различна форма на страдание, разделение, болка и радости, които щяха да подпомогнат духовното израстване (или не). Все пак дори фениксът се ражда от пепелта, нали така. Естествено, всеки един също разполагаше и със свободна воля – как, кога и дали съзнателно и бързо да премине през всички уроци или да продължи да живее в материалната илюзия, докато това стане непоносимо.

***

Радосвета и Тихомир бяха души, слезли на Земята преди повече от 30 човешки години. Двамата се познаваха в духовния свят, но в материални трябваше да се открият наново. Когато се срещнаха, между тях пламна силна човешка любов и, както бе предначертано, взеха решение да изградят свое семейство. Години наред те се опитваха да създадат свое поколение, но тъй като не беше дошло времето, все не им се получаваше. Радосвета или не можеше да забременее, или губеше бебето още преди тялото му да се е сформирало в утробата й. Многократната загуба на плода и други човешки несполуки охладиха взаимоотношенията между нея и Тихомир и, за да потушат болката, двамата се отдадоха на странични занимания – Радосвета градеше кариера като банкер, а Тихомир, който беше ИТ специалист, се отдаде на компютърни игри, които изпиваха както времето му, така и него самия. Рядко се случваше двамата да се отдадат на любовна ласка, както в началото на техните взаимоотношения, но въпреки това все още бяха отдадени на идеята да имат собствени деца. Къде заради спомена за изначалната им любов, къде заради общоприетите човешки норми и традиции.

В следствие на многото аборти, докторите бяха казали на Радосвета и Тихомир, че шансовете им, да заченат и задържат плода по естествен начин, намаляват. Поради тази причина двамата бяха взели решение да опитат инвитро и така и направиха. Радосвета забременя, като първите няколко месеца не посмя да сподели на никого освен на Тихомир от страх, че съдбата може отново да й отнеме правото да стане майка. След изминаването на първите два месеца двамата научиха, че ще стават родители на тризнаци. Заради медицинското минало на Радосвета и заради броя на бебетата, който трябваше да износи, препоръките на докторите бяха тя да си стои вкъщи и да се движи и вълнува възможно най-малко. Стоенето вкъщи обаче не я отказа от това, непрекъснато да мисли и да се зарива с работа. Умът на Радосвета беше свикнал да бяга от реалността, за да потушава болката вътре в нея, и работата беше един от тези начини за бягство. Нито тя, нито Тихомир обръщаха особено внимание на развиващите се ембриони. Ако не й ставаше все по-трудно да се движи и не й се налагаше да си купува по-голям размер дрехи, тя едва ли много щеше да отрази случващото се в тялото й. Като че ли и двамата с мъжа й искаха просто да отметнат бременността и децата с една тикче като вече свършена работа. А преди не бяха такива… Разбира се, дълбоко вътре в себе си и двамата бяха запазили добротата и любвеобилността, желаеха да даряват живот и любов, но някак си през годините бяха загърбили божественото в себе си и бяха поставили материалното на пиедестал, което им носеше илюзорно щастие и претъпяваше болката от липсата на връзка с истинското себе.

***

Денят на секциото наближаваше и, за да са по-спокойни и подготвени, докторите бяха поставили Радосвета под постоянно наблюдение в акушеро-гинекологичното отделение на АГ болница „Вселена“ в град Бургас. Общо взето тя прекара последните 2 седмици от бременността си под наблюдението на грижовния и опитен персонал на болницата. И трите плода се развиваха нормално в утробата й и за момента нямаше никакви причини за притеснения. Тихомир се появяваше всеки ден в болницата да отбие малко време при жена си. Всяка сутрин се будеше рано с изгрева в собствения им апартамент със свит стомах, дали днес не бе денят. Ставаше, правеше си кафе и прекарваше следващите два часа пред компютъра. След което се обличаше и тръгваше за болницата. Двамата прекарваха няколко часа заедно, в които обсъждаха банални теми от ежедневието, но така и не можаха да си кажат в очите всичко, което чувстваха. Нали все не оставаше време…

Междувременно Кама, Фирдос и Акаш продължаваха с опознаването на материалната реалност в Тъмния тунел. Акаш вече като че ли доби ясна представа с какво ще се сблъска в това прераждане. Фирдос имаше бегла идея. А Кама, горкият, беше изпълнен с очаквания, който нямаше да се оправдаят.

Дойде денят, в който тризнаците трябваше да се родят.

***

Секциото на Радосвета беше планувано за 06.05., но тя получи първите контракции ден по-рано. Дежурният персонал сформира екип и Радосвета беше вкарана в родилното по най-бързия начин. Една от сестрите се обади на Тихомир, за да му съобщи, че раждането ще започне съвсем скоро. Часът бе 04:22 сутринта. Той облече каквото намери в тъмнината и излетя от апартамента. 30 минути по-късно вече беше пред родилната стая. На етажа беше толкова тихо, че цвете да се разпъпваше, щеше да се чуе. Тихомир зачака.

В родилната стая се вихреха акушеро-гинеколог, една старша акушерка, две нейни помощнички и един астезиолог. Всички подреждаха своята част от родилната зала с необходимите материали и средства. Радосвета вече беше поставена под частична анестезия и чакаха секциото да започне всеки момент. Акушеро-гинекологът направи разрез в тялото на Радосвета. Часът бе точно 05:00:00.

В този момент в стаята се появиха Живот и Смърт. Двете наблюдаваха действията на израждащия персонал и в същото време виждаха душите на Кама, Фирдос и Акаш, който бяха на крачка да излязат от Тунела.

Акаш вървеше най-отпред пред тримата. Както вече бе споменато, той имаше представа какво го очаква и затова нямаше колебания относно избора си. Изведнъж усети как вакуумът го засмука. Знаеше какво следва. Най-тъмната тъмнина преди зазоряване. Най-оглушителната тишина преди бурята.

- Честито! Първото е момченце! – Извика акушеро-гинеколога.

След което Акаш усети ръцете, докосващи тялото му да го потупат по гърба, за да може да си поеме първата глътка въздух. Гърдите на малкото му тяло се разтегнаха максимално, въздухът нахлу в белите му дробове и остра болка го проряза в сърдечната област. Следващото нещо, което усети, бе срязването на пъпната му връв. Чувството бе сякаш го разрязваха с нож. И тогава Тунелът изчезна в нищото.

Часовникът показваше точно 05:05:00. Акаш бе първото бебе, родено от трите души, което се появи на Земята. Последва едно прехвърляне на тялото му от гинеколог на сестра, от сестра на сестра, докато най-накрая той се озова лице в лице с майка си.

- Как ще го кръстите? – Попита една от сестрите.

- Явор. – Отговори Радосвета със сълзи в очите.

Още с първия поглед, нещо в Радосвета се пречупи. Това мъничко нещо, нейна плът и кръв, най-накрая се бе появило, след толкова години несполучливи опити. От очите й бликнаха сълзи като потоци. Съществото й се изпълни с чувство, което бе забравила – любов. Тази любов толкова силно изпълни гърдите й, че тя имаше чувството, че може да побере целия свят. Но нямаше много време. Бебе номер 2 беше на път.

Фирдос беше следващата. Тя също знаеше какво я очаква, въпреки това все още не беше сигурна, дали е готова за това предизвикателство. Но вече беше късно. Усети как една ръка я сграбчи за крака и я изтегли навън. Фирдос вече беше извън Тунела и също като Акаш премина през първите стъпки на физическа болка в този живот. Светлината в този свят беше толкова ослепителна, че тя не можеше да отвори очи. Часът бе 05:06:22.

- Второто е момиче! Честито, Радосвета! – Каза ентусиазирано старшата акушерка.

В следващия момент Фирдос също се озова пред очите на майка си.

- Нея как ще я наречете? – Попита сестрата.

- Зорница… – Отвърна Радосвета, която вече не знаеше на кое небе се намира от щастие.

Най-накрая тя не само бе станала майка, но вече си имаше едно момченце и едно момиченце.

Живот и Смърт наблюдаваха процеса отстрани. Едната подскачаща от радост при израждането на всяко следващо бебе, а другата – леко апатична. Живот, танцуваща в своята бяла рокля на цветя, си тананикаше весело и си повтаряше колко обожава работата си. Докато Смърт не показваше много заинтересованост. В повечето случаи при ражданията нямаха много нужда от нейното присъствие, затова и се отегчаваше бързо. „Тази пак танцува, а аз едва кретам тук… Няма ли най-накрая да приключва това, че да си легна?“, се питаше Смърт, наблюдавайки раждането на тризнаците.

- Айде, нямаме време. Имаме още едно мъниче да израждаме. Продължаваме… - Извика акушеро-гинекологът на останалата част от екипа си.

Кама беше останал сам. Той вече беше видял как вакуумът засмука Акаш и Фирдос и това го изплаши. Той знаеше какво, как и защо се случва, но само на теория. Реално нещата изглеждаха малко по-различно, отколкото си ги бе представял. Изпълни се със страх и несигурност, които го накараха да се чувства неподготвен в избора си. Започна да се колебае, дали изобщо иска да се роди на Земята. Съмнението го погълна изцяло.

Акушеро-гинекологът хвана и последното бебе за крака, след което го изтегли. Когато го извади, видя, че лицето на бебето бе посиняло от пъпната връв, която се бе увила около малкото му вратле. Това бе изключително странно, тъй като предходните дни бяха наблюдавали и трите плода и нито един от тях не беше в животозастрашаващо положение. Но нямаше време да се размишлява над това. Имаха едва няколко минути, за да се опитат да спасят живота на бебето.

Анестезиологът и една от сестрите поеха последното бебе, опитвайки се да го освободят от пъпната връв и да го върнат към живота. През това време акушеро-гинекологът се зае с Радосвета, която усети пробождане в областта на стомаха. Пробождането не беше, защото някой от екипа я намушка, не. Тя усети с цялото си същество, че нещо не е наред.

- Какво се случва? Къде е третото ми бебе? Защо не го чувам да плаче? – Попита тя изненадано.

- Спокойно, Радосвета. Има малко усложнения, но екипът ще се погрижи. Не се вълнувай. Отпусни се и ни остави да си свършим работата. – Отвърна с грижовен тон една от сестрите.

- Какви усложнения? С другите бебета нямаше такива, нали? Какво става?! – Радосвета започна да плаче, но този път сълзите й горчаха.

Една от сестрите застана до главата й, държейки я, се опитваше да я успокои. Междувременно анестезиологът и сестрата правеха изкуствено обдишване на третото телце.

Смърт и Живот, наблюдавайки израждането, се обърнаха към Кама, който все още се намираше в Тунела. Вакуумът не му действаше, защото цялото му духовно същество се бунтуваше.

- Какво става, Кама? Защо си още в тунела? Пусни се. – Каза Живот, докато го гледаше неразбиращо.

- Не мога… много ме боли… Какво е това, което ми правят? Боли ме… - Говореше откъслечно и объркано Кама.

- Кама, излез от тунела! Нямаме време. Ако не го направиш… - Обади се Смърт.

- Ако не го направя какво? – Попита Кама.

- В най-лошия случай ще трябва да се намеся аз. – Отговори Смърт.

- Не мога. Много боли. И ме е страх… Какви са тези хора? Какво ми причиняват? Аз… аз не съм готов. Това е твърде много… - Продължаваше да се колебае Кама.

- Успокой се, Кама. – Живот се приближи към него. – Това е животът в материалния свят. Ти си учил, подготвял си се за него. Знаеш всичко. Болката е това, което ще те накара да израснеш. Тя е в основата на съществуването тук. – Продължи да го успокоява тя.

- Аз не съм сигурен. Не. Не мога. Не съм готов. Искам да се върна обратно. – Отговори Кама.

Анестезиологът и сестрата продължаваха да правят изкуствено дишане на мъничкото тяло, но изгледите не бяха добри. Още една от сестрите се беше притекла на помощ, но изглеждаше така сякаш нищо не може да се направи. Бебето отказваше да диша.

Акушеро-гинекологът беше приключил със зашиването на разреза на Радосвета и също се присъедини към спасителния екип.

- Какво става? Няма ли подобрение? – Попита той.

- Не, нищо. Не знаем какво повече да направим. – Отговори една от двете сестри, докато анестезиологът продължаваше с обдишването. Вече бяха изминали 5 минути в опити за спасение на бебето.

- В такъв случай знаете какво да направите. – Отвърна гинекологът, поглеждайки към своя колега анестезиолог. Последният отвърна на погледа и кимна.

Междувременно Живот и Смърт се опитваха да убедят Кама да се пусне от Тунела, за да може да се слее със земното си тяло. Той обаче продължаваше да отказва.

- Напълно ли си сигурен, Кама? – Попита Живот.

- Да, сигурен съм. Искам да се върна обратно в духовния свят. Не съм готов за това тук. – Отговори душата.

- Добре тогава – включи се Смърт – в такъв случай нямам друг избор освен да скъсам сребърната ти нишка и ти няма да имаш шанса да слезеш.

- Да, направи го. Моля те! Само да спре да боли… - Умоляваше я Кама.

- Добре, Кама. Ще те върнем обратно. – Отвърна тъмнокосата сестра.

Смърт замахна с Косата и скъса сребърната нишка, която свързваше Кама със земното му тяло. Оттук нататък, дори Живот не можеше да помогне, тъй като Кама сам се бе отказал от правото си да се прероди в този момент. Той трябваше да преразгледа плана за прераждането си и да се консултира първо със своя духовен водач, преди отново да се срещне със сестрите.

В същото време в родилната стая се чу глас:

- Час на смъртта 05:17. – Обяви анестезиологът.

Изведнъж се чу силен плач. Всички обърнаха глави и видяха как третата медицинска сестра се опитваше да успокои Радосвета предвид случилото се.

- Бебето ми! Не може да е мъртво… Моля ви, не… - Плачеше Радосвета.

- Спокойно, миличка. Случват се тези неща. Явно душичката му не е била подготвена за това, което предстои... – Говореше сестрата надвесена над нея.

- Не, аз си искам бебето… - Продължи родилката.

- Занесете й бебето да го види преди да го отведете за аутопсия. – Нареди акушеро-гинекологът на една от другите две сестри.

Най-младата сестра взе посинялото телци и го занесе на Радосвета. Родилката не можеше да спре сълзите си. Другите й две бебета, Явор и Зорница, бяха здрави и положени в малки легълца и за тях се грижеше още една сестра, която беше повикана между ражданията. Въпреки това Радосвета се почувства ограбена за пореден път, само че сега имаше възможност да подържи телцето поне за малко, преди да й го вземат.

- Съжалявам, че трябва да попитам, но ни трябва име и за него… За да можем да го запишем в регистъра… - Каза плахо най-младата сестра, която й беше поднесла телцето.

- Ангел. Ще го кръстим Ангел… който така й не слезе от небето… - Каза през сълзи Радосвета.

Младата сестра записа името и на третото бебе. След което го взе от ръцете на родилката и го изнесе от стаята.

(Следва продължение…)