- Тук се сбогуваме! - така ми заяви тя тогава с усмивка.
- Как така ?- помня, че успях да кажа само това, преди тя да се качи на влака и никога повече, да не я видя.
Винаги съм се упреквал и обвинявал,че не направих нищо повече, за да я спра. Разбира се, секунда след като влака потегли се опомних,тичах след него и виках, докато не ми останаха сили... Накрая се отказах...
Не помня много от онзи ден, не помня дори какво правихме на гарата. От тогава минаха десет години. Вече съм на средна възраст, не помня и много от времето прекарано с нея. Не помня любимият ѝ филм, макар че тя често ми говореше за него. Не помня парфюма ѝ. Не помня цвета на очите ѝ. Не помня коя беше любимата ѝ книга или каква музика обичаше да слуша.Не помня,за жалост,дори гласът й... Но помня допирът на кожата ѝ в моята. Помня как през мен минаваше ток,когато заравяше лице в гърдите ми. Помня звънкия ѝ смях. Помня колко силно я обичах,че чак ме болеше...
Случва се,понякога, ей така,от немай къде, да изникне спомена з ...