azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
22 апр. 2009 г., 23:00

Молитва за обич (2 част) 

  Проза » Рассказы
1618 0 28
3 мин за четене

 

Лазаринка бе склонила глава пред Дамян, синът на хаджи Иван. Продадоха  я.... Сякаш някой бе окрал нарцисите от градината ù... Краищата на червената кърпа на главата ù  висяха някак уморени от тъга. Листата на явора посърнали мълчаха. Паднеше ли нощта, совата жаловито привикваше Лазаринка.

Душата на младата невеста копнееше за песен, за нежната милувка на яворовите листи. Чувала бе приказки, че огънят в господарско огнище  не  топли... А зимата тежко удряше по дървените капаци на прозорците.

Всяка вечер невестата излизаше на замръзналото стълбище и с нажалени очи търсеше песента на Кадри. Чакаше го, за да сподели с него малката им тайна, която трептеше като пеперуда под гърдите ù.

Дочуваше  ли хлопването на дървената портичка,  знаеше, че не Кадри ще се зададе по бялата пътека, а  зачервеният от забавата в кръчмата, съпруг.

Дамян и тази вечер премина край нея, загледал я с кръвясали очи.В  кръчмата бе  налетял на Кадри, когото ненавиждаше, и сам не знаеше защо...    

Завръщайки се, Дамян протегна разтреперана ръка, за да прегърне Лазаринка, но тя, дърпайки се назад, се хлъзна  на едното стъпало и  падна  надолу по ледената стълба. Изохка тихичко. Остра болка  полази гърба ù... Студеният въздух затисна гърдите ù. Дамян се обърна и влезе в къщата, без дори да погледне невестата си. Тя стана и оправи краищата на сукмана си. На снега аленееха три червени капки кръв. 

С приведени от болка очи се заизкачва по стълбата... Притискаше ръце към престилката си, за да долови трепета от крилата  на пеперудата... Не ги чуваше.

- Събуди се! - тихичко прошепна тя и по бузата ù се стече сълза.

Скръсти ръце за молитва  и  замъглено погледна нагоре. Черни облаци плаваха по зимното небе...

През нощта Лазаринка се замъчи в постелята. Силната болка оковаваше  цялото ù тяло.

- Не е време. - мислено си говореше Лазаринка.

С нажален поглед търсеше помощ от спящия  наблизо Дамян.  Но той похъркваше безчувствено...

Жалната песен на камбаната разбуди цялото село. Кадри, с тревога в гърдите, хукна към опустялата градина, със скованото от студ дърво... Премина със забързани крачки по бяла пътечка  и с трясък отвори вратата на опустелия дом. Лазаринка бе отлетяла като лястовица.

 До скованите ù  от студ  нозе лежеше червен вързоп... С разтреперани ръце Кадри  стисна бялата ръка на Лазаринка в своята, за да я стопли. Понечи да разгърне вързопа... Но така и замря...

Дамян стоеше на прага на стаята със замрежен поглед и с димящото дуло на пушката... Совата се обади, като че ли от долната земя...

 

 

© Петя Стефанова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Има трудно постижима любов...
  • Невъзможна любов няма, вечна също! Живей днес, обичай днес, не се тревожи за утре - Бог е промислил!
  • Страхотно,вълнуващо!Поздрави!
  • Били,радвам се,че прочете!
  • пишеш невероятно увлекателно! Аплодирам те!
  • Галена,радвам се,че прочете Приготвила съм една изненадка за вас ...Сама се учудих,че излязох от безплътността на героите ми...Може би ги направих по пълноценни хора с пороците и недостатъците им...Разказът чака одобрение от редактор...
  • Не се натрапваш - кратка фраза, малко думи - като жестове...А е толкова въздействащо написаното от теб! Поздравления!
  • Не бях чел разкази много отдавна, но ти ме накара да поправя този си пропуск. Разказваш толкова образно и внушаващо, че с нетърпение ще чакам следващият ти.
  • Криси и Маги,благодаря ви от сърце!
  • Пете, балсам за душата са пропитите ти с човечност и любов творби! Обичам да те чета, талантлива Везничке! Прегръщам те!
  • допусках този край...и някак си пак го изстрадах в душата си...
    хубаво и увлекателно разказваш, мила Петя.
  • Прегръдка на всички
  • Много ми хареса, запомнящо се четиво, което докосва душата!
    ПОЗДРАВИ!
  • Краят е загатнат в първата част...Чувствата са нашите палачи...
  • Браво!!!
  • Благодаря и на двете ви за думите!Прегръдка!
    Понякога предрасъдъците,наложени от заобикалящите, стоят като стена пред нас,пред сърцето ни,пред живота ни...

    А на всички,които се отбихте да прочетете разказа,избрах един стих на Петър Алипиев...

    ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ

    Голямата любов е гръм и буря,
    връхлита те, живота ти разтуря,
    изпълва те със смисъл нов,
    през тебе като огнен смерч минава,
    но трайно щастие не дава
    голямата любов.

    Голямата любов е трепет божи
    и до небето да те дигне може -
    из тъмни бездни тъмен зов,
    съдба е тя, забрава, страст и жажда,
    но никога деца не ражда
    голямата любов.

  • С малко думи - силно въздействие!
    Поздрави, Петя! Силно и тежко! Като съдбата...
  • Много силно и много тежко. Трябва да има светлина в тунела, дори да е светулка. Надявам се в следващата част да я открия. Поздрав!
  • Радвам се,че се отби ,Наско!
  • Брееееейййй....кво е това нещо, бе??? Страхотия!!! Тръпки пробягаха по гърба ми!!! Невероятен разказ!!!! Удивен съм!!! Радвам се, че те открих и съжалявам, че не съм попадал на теб по - рано!!! Поздрави
  • Стискам ти ръката!!!
  • Попитаха ме "Защо всичките ти разкази са тъжни?" ...Всеки от нас оставя нещо от себе си в нещата,които пише...
  • Пете, умееш да въздействаш с не толкова много думи...
  • Благодаря от сърце за милите ви думи!
  • Васко,радвам се,че ти допада и втора част!
  • Потвърждаваш и с тази част на разказа, че умееш да пишеш много увлекателно и творбите ти имат силно въздействие върху читателя!
    Поздрави, Петя!
Предложения
: ??:??