Момичето на тротоара

   1. Прозорецът от страната на шофьора се отвори.От вътрешността на колата се показа мъж.Първото,което правеше впечатление у него,бяха огромните му кафеви очи.Изглеждаха мили и топли.Бяха очи на добър човек.После вниманието биха приковали устните му-плътни,с изящна форма.Черната му коса стърчеше във всички посоки,което му придаваше младежки и свеж вид.Самият той имаше особено излъчване.Приличаше много на испанец,заради матовата си кожа,устните и големите си тъмни очи.Сега се взираше в момичето срещу себе си-търсеше си проститутка.И изглежда точно я беше открил.Гледаше я изпитателно и строго.Тя му се струваше много красива,с дългата си кестенява коса и с кафевите си очи.Но още нещо в нея го накара да почувства,че неможе да отдели поглед от нея.Попита:      

     -Как се казваш?

Момичето се втренчи в него.гласът му премина през нея като ток.При други обстоятелства би си помислила,че се увлича по него,но тя имаше доста лошо мнение за мъжете,които прибягваха до неините,и на всяка друга като нея,услуги.затова,с наи-отегчения глас,които успя да докара измърмори:

     -Дарина.Компания ли си турсиш?

     -Да.Искам точно твоята компания,Дари.Мислиш ли,че ще можеш да ми помогнеш...

     -...да помогна...

     -...да открия истината?

     -Миличък,с мен ще откриеш всичко!

     -Звучи ми прекалено изкуствено от твоята уста,но...скачай!

Дарина заобиколи колата,отвори предната врата и седна точно до мъжа.Внимателно започна да го разучава с поглед.Тя обичаше да гадае за характера на всеки мъж,само по неговите дрехи.Качвайки си в колата на който и да е,тя винаги се обзалагаше със себе си,дали ще се окаже някой съдист,мазохист,прекалено комплексиран или дори свестен.Макар че,за нея свестни мъже не съществуваха.Още по-малко очакваше,че неин клиент може да бъде Свестен.Но на фона на биячите,които демонстрираха превъзходство над нея,някои бяха като неопитни момченца.

       Дрехите на мъжа до нея не бяха нещо особено:дънки и пуловер.Така се обличаха клиентите й,които имат нещо общо с изкуството.Дари напълно исъзнаваше,че това,което прави е абсурдно и доста често не отговаря на истината,но в някои редки случаи успяваше да познае,което не позволи на тази нейна игра да загуби своя смисъл.

      Когато се осъзна,Дарина се обърна към него и започна да рецитира редовната си реплика:

     -И за да сме наясно,не понасям извратености.Предлагам секс,какъвто пожвлаеш,но без насилие...

Заради тези думи беше жестоко пребита преди около година,защото попадна на мъж,който особено много си падаше точно по извратените номера и боищата.Но,тя се чувстваше длъжна да каже,защото пред някои минаваше за жена,зад чиито гръб стои сводникът й,които би пребил всеки,повредил собствеността му.

     -Дари,чуй ме-започна той-ако някой е решил да изпробва дясното си круше върху теб,той ще го направи,без значение какво си му казала или как си го предупреждавала.Качила си се в колата му по собствено желание,а голите думи не представляват гаранция за сигурността ти.Така че,спести си предупрежденията и предложенията.Няма значение какво говориш и как го казваш.Това,което е от най-голямо значение е,на какъв тип си попаднала.И ти го знаеш.Що се отнася до мен,не се притеснявай,аз не си падам по ивратени изпълнения.Не търся това.

     -А,какво всъщност търсиш?-прекъсна го на свой ред момичето.

     -Ще разбереш-отвърна-и не ме гледай толкова изплашено.Казах ти,че нямам намерение да ти прочинявам болка и ще удържа на думата си-той замълча за малко,спря колата и се обърна към нея,без да откъсва поглед от големите й очи-казвали ли са ти,че очите ти са прекрасни?Съвършени са!Като нарисувани.Невероятно!

   Дари леко се изчерви,на което мъжът отвърна с усмивка.В главата си,тя не преставаше да издирва този модел на поведение при останалите си клиенти.Търсеше НЯКОЙ,които й бе казал нещо подобно,но уви-не намери такъв.

     -Благодаря ти-изрече едва-едва доловимо Дарина и отново се изчерви,което я накара да се върне в шести клас,когато едно момче уж случаино я целуна по бузата.Чувстваше се също толкова неловко и странно,както сега.Тя се замисли.Присви очи,сякаш се напрягаше да си спомни името му.Не успя,макар че й се струваше,че се мъдри на върха на езика й.Осъзна обаче,четой не го е съобщил.-и...да,никой не ми го е казвал,особено по този начин.Обикновено ми поднасят комплименти по един скован и пестелив начин...

     -Което вероятно те обижда,защото ти не си глупава и отдавна си забелязала,че си повече от симпатична-довърши изречението й той и сякаш, прочел мисълта й,продължи-Можвш да ми казваш както си поискаш,но мето ми е Стефан.

     -Приятно ми е Стефане,обаче ти не ми даде възможност да се уточня за...аз не исках да кажа това,но ти...Всъщност,това,което имах в предвид е,че не всеки си позволява да прави подобни сравнения,когато ласкае жена.Повечето се страхуват да не оплескат нещо...

     -Зарежи,Дари.Зная какво се опита да кажеш-каза Стефан,обърна се напред и потегли отново.

   През остатъка от пътя и от разговора,той не я погледна отново.Не и в очите.Взираше се в шосето пред себе си,сякаш то му говореше нещо неистина важно и интересно.Тя го няблюдаваше внимателно.Изучаваше го,но вече беше разбрала-и един живот нямаше да й стигне,за да опознае този очарователен и странен човек.От една страна й се струваше високомерен,заради нуждата му да се показва катоизискан познавач на иронията,от друга-прекалено земен и обикновен.

     -...какво ще кажеш?-чу се гласът на Стефан,който я измъкна от размислите й.

     -Какво?-сепна се тя,взирайки се недоумяващо в него-не те чух...

     -Казах,че възнамерявам да те заведа в къщата си и попитах какво ще кажеш за идеята ми-повтори Стефан,но този път в гласа му се долавяше нотка на досада.

     -Не възразявам-отвърна момичето и погледна към ръцете си.Гледката малко я смути и тя побърза да ги скрие.

     -Какво ти е на ръцете?-попита я.

     -Нищо ми няма.Просто,няколко пъти направих една и съща грешка,на едно исъщо място.И сега нямам особено голям избор,трябва да си нося последствията.

     -Белезите са очевидни-каза Стефан и повдигна вежди,за да подечертае,че тя не може да скрие от него,или от когото и да било,истината за тях-какво се направи?Ряза ли ги?

     -Какво ли не.затова сега китките ми са покрити с тия отвратитлни белези.Нарязвала съм се като шунка.Осъзнавам,че допускам грешка всеки път,когато отновоси посегна.Осъзнавам,че е глупаво,но никак не съжалявам за постъпката си.Изобщо не ми дреме,че някой ще ме помисли за луда.Не искам и да прикривам истината,като измислям тъпи лъжи и оправдания.Не съжалявам и за белезите.Всеки един си има истоия.Една гадна история.Аз си ги събирам и ги съхранявам.Те са моята безценна колекция,понеже нямам възможността да колекционирам нищо друго.Те са моята история.

   Стефан мълчеше.Слушаше я внимателно,попивайки всяка нейна дума.А,тя му споделяше,защото усещаше,че съдбата й му е позната.Дарина продължи:

     -Странно е,че нито една от тези рани нямаше за цел край на живота ми.Смятам,че преминах тази възраст,когато самоубийството е било вариант за спесение в главите на много момичета.Явно просто съм търсила някакъв вид отмъщение,но насочено не към когото трябва-момичето изрече тези думи със съжаление.за последен път погледна червеникавите дълги и релефни линии по китките си и скръсти ръце.И тя,като Стефан,се загледа в пътя пред себе си.Заговори отново-Предполагам,че е заради целия хаос.Нали знаеш какво е,когато в живота ти липсва дори жалко подобие на ред,от който толкова много се нуждаеш?Предполагам,че ти се е случвало да не можеш да подредиш мислите в главата си,защото те не спират да се мешат иразбъркват.Е,при мен постоянно беше така.И все още е!Мислех си ,че такива неща се случват само на 13-14-годишните,но вече съм на 18,а положението си е все същото.

     -Не е от възрастта-обади са най-сетне мъжът-или поне не само от нея.Как искаш да си уравновесена,когато си така несигурна в себе си?А,на тебе на челото ти е изписано...

   Той млъкна и се заоглежда.Дари помисли,че приближават къщата му и че сега ще види къде живее този толкова странен и проницателен човек.Скоро колата се озова на алеята пред дома му.Момичето се почувства объркано при вида на двуетажната постройка.Гледаше я,така обикновена като всички останали и така отделена и грозна,като никоя друга.

     2. Стефан покани гстенката си във всекидневната.Самата стая изглеждаше мрачна,но Дари я определи като уютна и доста приятна.Стените бяха покрити с картини,предимно на жени.Нарисувани с изключително майсторство,те биха впечатлили всеки.Изглеждаха като откъснати от реалността парченца,затворени в рамки.Създаваше се впечатление,че картините се променят.Жените,нарисувани на тях,не се движеха и не променяха местоположението си.Просто всеки път изглеждаха различни.

     -Дари,отивам да си взема душ.Ако ти доскучае тук,можеш да обиколиш.-каза Стефан и се усмихна заговорнически.От двете му страни се появиха тръпчинки,кото очароваха момичето.Досега той не й се беше усмихвал по този начин и когато го направи,тя помисли,че вече е време да поседне,защото коленете й се размекнаха.

     - Добре-тихо отвърна тя и побърза да му обърне гръб,за да не гледа доволната му физиономия.

   Той се заизкачва по стълбите към стаята си,а Дари се озова пред една картина,която я грабна.На нея ясно се виждаше момиче,което седеше на улицата.Това представляваше цялата гледка,но в нея перфектно беше уловен емоционалният заряд на ситуацията.Момичето,може би също 18-годишно,бе подпряло глава на лявата си ръка и гледаше някъде в далечината на дясно.Носеше сива пола и бяла блуза.Коленете й бяха охлузени.От една страна изглеждаше като малко момиченце,което се сърдеше насебе си,заради разбитите колене.А,от другастрана детското в нея отдавна беше умряло или поне забравено.Тя беше жена.Чертите на лицето й,нарисувани толкова изящни,създаваха впечатление за промяна на изржението на лицето й през няколко секунди.И въпреки това,очите й винаги изглеждаха тъжни.У нея отчетливо се долавяха тъгата и отчаянието.Самата тя бе поставена в една отчайваща обстановка-седнала на студения тротоар,осветен единствено от едничка улична лампа.Момичето напомняше на Дари за самата нея.Тази тъга,която виждаше в очите на момичето на тротоара сякаш беше собствената й тъга.Дори по физическа характеристика двете страшно много си прличаха.Лицата им бяха почти идентични.Но,тя бързо се абстрахира от тази мисъл,защото не й се вярваше някой да е седнал и да е нарисувал точно нея..Не вярваше,въпреки че приликата беше очевидна.Момичето си помисли,че си въобразява.Независимо от това картината й харесваше наитина много,защото й напомняше душа,затворена в клетка.Една душа,неспособна да открие правилната посока...

   Когато се осъзна,погледът й беше привлечен от долния десен ъгъл на картината.Там пишеше:"В кръстопътя на живота",а отдолу-"Стефан".Дарина се ококори срещу картината.Започна да обикаля из стаята,като оглеждаше и останалите.Търсеше име или някакви инициали,които биха могли да потвърдят,че тези произведения наизкуството са дело на мъжа,който в момента се намираше на горния етаж.На всяка една от картините беше грижливо изписано"Стефан" или "С.И."Тя се спря в средата на стаята.Чувстваше се объркана.Отново се приближи до онази картина,която толкова много харесваше,взря се в нея,но преди да успее да си помисли каквото и да е,чу гласа на Стефан зад себе си.

     -Красива е,нали?Напомня ми за теб.Когато я рисувах,нямах модел.Виждах я единствено в главата си.Лицето й беше запечатано в съзнанието ми и ме преследваше.Мисълта за нея не ме напускаше..Един ден просто започнах да я рисувам.Исках да е същата,каквато я виждах.Исках да е съвършена.Смятам.че се получи красива,не мислиш ли?Красива също като теб,обаче е и отчаяна-като теб.Виж очите й.Не са ли прекрасни?Като твоите са,Дари.Ти си точно като момичето на тротоара.

     -Но,как си ме нарисувал,без дори да ме познаваш,без да си ме виждал?-попита момичето.

    -Искам да знаеш нещо:доста често изглеждам леден и безразличен.Сигурен съм,че и днес,докато те гледах през прозореца на колата,ти ме мислеше за някакво безчувствено копеле.Мислеше,че си търся поредната.А,аз се борехсъс себе си,в опити да се убедя,че не е възможно срещумен да стои същото това момиче,което преди време нарисувах.Точно бях започнал да мисля,че работя прекалено много,когато и ти ме погледна.Тогава разбрах,че си истинска.Разбрах,че съм нарисувал точно тебе.Погледнах в очите ти и видях това отчаяние,което има и в нейните.В интерес на истината,тази картина ми е любимата.Защото беше най-красива.А сега виждам теб и не вярвам,че те има.Но,ако не се лъжа,еди философ бе казал,чесамо когато си помислиш за нещо,значи има голяма вероятност то да съществува или да се случи.Значи не е просто случайност.

     -Аз не вярвам в предупределения път на всеки човек.Не вярвам,че си имаме съдба,която не можем да променим.

     -Днес ми се случи нещо,което ме накара да повярвам,че някои неща просто ти е писано да срещнеш или усетиш.

   Дарина се обърна към Стефан и се загледа в него Търсеше някакво обяснение за картината.Незнаеше как я е нарисувал,нямаше си и представа как точно е разбрал за нейната тъга.Помисли си,че може би огорчението й е очевидно за свички.Отиде при него и го прегърна.Стоя така няколко минути,кото й се сториха като цяла вечност.След това се отдръпна от него и заговори тихо:

      -Показвал ли си ги на някого?

      -Не,аз не ги рисувам,за да ги показвам-отговори той и се огледа около себе си-рисувам ги заради самия себе си.Ако ги покажа,те вече няма да са моите малки тайни.

      -На мен ги показа,а и вероятно всички проститутки,което са идвали преди мен са ги виждали.Ще ги видят и тези,които ще доведеш след мен..

      -Дари-започна препазливо Стефан-защо мислиш,че тази вечер съм си търсил проститутка?Защо смяташ,че някога тук е стъпвала друга жена или който и да е?Не допускаш ли,че съм те видял и съм решил,че искам да те доведа тук,за да се запознаеш със себе си?В последствие се оказа ,че си проститутка.

      -Я,стига!-почти красна Дари с престорено отегчение.-от къде могада бъда сигурна,че не си ме видял преди известно време и не си ме нарисувал?И сега просто си играеш игрички,за да провериш дали изобщо имам мозък!

   Стефан мина покрай нея и отиде до картината на момичето,седящо на мокрия и студен тротоар.Откачи я от стената,обърна я и показа на Дарина датата,на която е била нарисувана.Пишеше само"1990".Той видя как  момичето срещу него се просълзява.Тя седна на земята,без да отделя поглед от него.Той върна картината на мястото й.Заговори:

      -Както казах,видях я в съзнанието си и просто я нарисувах.Нямах модел,освен този в собствената си глава.А,останалите...повечето не са толкова красиви като тази,защото са портрети.Хората застават в някакви дървени пози и аз ги рисувах.Но,в очите им няма нищичко,което да ме трогне...никаква емоция.Нищо!После им показвам рисунките и те много ги харесват,а аз се чудя какво изобщо намират в тези безлични черти на лицата си.Те са толкова погълнати от някаквата там прилика,че не виждат друго.Затова съм на мнение,че портретите не са толкова красиви.Те представят едни безлични лица.Портретите са мъртви рисунки.Не могат да се променят,защото не излизат от душата ми.Това там е сестра ми-посочи картината,на която се виждаше русокосо момиче-хубава е,нали?Но няма собствен живот.Това е просто една картина.Нея бих могъл да покажа.В нея няма емоция.Но никога не бих показал това момиче,не бих показал теб.Не искам да изучават картината ти под лупа.Все ще намерят нещо,което няма да е според техните представи и ще я отхвърлят.Няма да приема и една критика към това,което виждам със сърцето си,а те-само с очите.Те незнаят нищо,не умеят да гледат и да виждат нещата истински.Защо да им показвам каквото и да е?Аз рисувам,правя го рез целия си съзнателен живот и ще продължавам да го правя.Това,което целя с картините си не е да получа евтина слава.Рисувайки,аз изкарвам всичко навън.Това е един вид терапия.Само че, аз не се нуждая от психотерапевт.Те разбират истината от думите,а аз-виждам я в картините.Някои пишат и откриват реалността в собствените си мисли,а аз я рисувам.А,това момиче тук...нарисувах я преди шест години.Тя беше първото нещо,което се осмелих да погледна със сърцето си.Първото,което нарисувах,след като прекратих глупавата"кариера" с портретите на разни хора,от които изкарвах пари.Обаче това не беше изкуство.Не беше това,от което се нуждаех.Така че,започнах да гледам и истински да виждам.Рисувах вътрешната ми истина.И това е целият ми свят...това,което виждаш съм аз.Всичко е част от мен.Ти също си част от мен.Затова искам да останеш тук-с мен.Искам да видя коя посока ще избереш.Този кръстопът,на който се намираш...между какво се двоумиш?

      -Не те разбирам-прошепна момичето

      -Напротив,разбираш ме!Остани при мен.

   Стефан се обърна с лице към нея.Тя все още стоеше свита на земятаи плачеше.Той отиде до нея,а тя го погледна ужасена,блъсна го назад и закрещя:

      -Махни се от мен!Ти лъжеш!Това не е истина!Не искам да стоя при теб!Не съм на никакъв шибан кръстопът,няма да избирам нищо!Какво ти става?Откачи ли?

   Дарина зарови лице в дланите си и се разрида по-силно.Мъжът отново се приближи до нея,но този път тя не се възпротиви.Прегърна я и се заслуша в дишането й на пресекулки.След секунди тя вдигна глава и отново започна да вика:

      -Какво целиш?!Избираш си някое момиче,рисуваш го и после измисляш зашеметяваща история?Разказваш  й я и тя се мисли за прекалено специална и после какво?Секс?Убийство?Каква е твоята цел?Кой е твоят номер?Тази ли е любимата ти фантазия?Обичаш да се правиш на Господ?!

   Той я хвана за раменете и я разтърси.Тя млъкна и отново се разплака.

      -И сама не си вярваш-прошепна той.

      -Прав си,не вярвам,но това е единственото гадно,реално обяснение!!!

      -Не можеш ли да приемеш,че няма логично обяснение?Аз не обичам да разговарям с хората.Чувствам се зле.Те се интересуват прекалено от живота ми.Мразя да отговарям на техните въпроси.Не искам да ги питам нищо.Но,с тебе не е така.Искам да знам всичко за живота ти.Искам да знам коя си ти.Искам да разбера в коя посока ще поемеш.Ти си частичка от моята истина,която цял живот издирвам.Помогни ми!

   Дарина вярваше на този мъж,въпреки че разумът й крещеше,че е по-луда и от него.Вярваше му и разбираше всяка от неговите думи.Усещаше някаква прекалено странна връзка помежду им.Гледаше го и плачеше.Не смяташе,че това е поредната глупава мъжка фантазия на един особняк.Не искашеда допуска такава възможност.Всичко й се виждаше толкова вълшебно и красиво,че тя не смееше да каже и думичка,за да не развали магията.Намираше се в една прекалено мрачна и странна къща с един още по-странен човек и дори не се чувстваше особено.Сякаш се беше озовала на точното място в най-удобния момент.Но,не го осъзнаваше напълно,защото беше обградена от предрасъдъци,предположения и различни реалности за света.Не осъзнаваше,защото беше виждала много като него-луди.Но в техните очи го нямаше пламъчето,което имаше Стефан в своите.Те не говореха с такава страст и не й показваха живота й-една трагедия,нарисувана по най-прекрасния начин.Те бяха просто луди,а тои беше видял истината,която и тя самата не беше открила все още.Той я "познаваше" от години и тя не виждаше смисъл да се измъчва с повече въпроси.Тя се вгледа в големите му очи и леко се усмихна.Последвалата целувка я изненада.Тя се отпусна в обятията му.Стояха така няколко минути и когато той най-сетне я погледна,за да каже още нещо видя,че тя спи.

       3. Лъчите на слънцето се заиграха по лицето на Дарина.Отвори очите си, бързо се изправи и тревожно се заоглежда.Непознатата обстановка я изнервяше.Не знаеше къде се намира.В началото не можеше да си спомни и Стефан.Не помнеше какво си бяха казали снощи.Обаче,тя помнеше  картината.Стана.Започна да обикаля из стаята.По стените отново имаше укачени картини.Отново на жени.Отново бяха прекрасни.Всяка предтавляваше една история с цял набор от детайли,съдържащи се в нея.Но,нито една не беше толкова красива,като онази на момичето от ротоара.Нейната картина.Дарина мислено отбеляза този факт и тихо се изсмя.Едва след минута осъзна,че е гола.Знаеше,че през изминалата нощ нищо не се беше случило между нея и Стефан.Липсваше бельото й,нямаше ги и дрехите й.Затова грабна завивката си и обви тялото си.Излезе.Застана на стълбита на втория етаж и от там наблюдаваше Стефан.Той рисуваше във всекидневната.

      -Добро утро!-каза най-сетне тя.

      -Добър ден-отвърна,погледна я и се усмихна-днес си по-хубава.Изглеждаш много по-добре,когато очите ти не се уголемяват като палачинки от уплаха и когато не са подути от плач.Всъщност си малко подпухнала,но това може да се поправи.

      -Бих ти благодарила за милите думи,ако не бях толкова подпухнала.При това положение не мога да осмисля комплимента ти,защото и мислите ми са се подули и не могат да си проправят път през подутия ми мозък-усмихна се-кажи сега,намират ли ти се някъде четка за зъби,за коса,бельо и,евентуално,някакви дрехи.

      -Върни се обратно в стаята си-започна-до леглото ти има врата.Там е банята.Има всичко,от което се нуждаеш.После се отвори гардероба срещу леглото ти.сутринта пазарувах.Взех ти бельо и дрехи.

      -Ами,старите ми дрехи?-сопна се Дарина.

      -Дрехи?Така ли наричаш онези парцали?Те са на мястото,което наи-много им подхожда-кофата ми за боклук!

   Дарина имаше желание да се скара с него,заради лошия му навик да я обвинява за глупости и да я апострофира по всякакъв начин.В краина сметка,тя само се усмихна и тръгна обратно към стаята.Набързо се оправи и отново слезе при него.Носеше черен панталон и розова блузка.Беше вързала косата си на конска опашка.Лицето й се откриваше и сияеше.Направи се,че не забелязва Стефан,чийто очи сега приличаха на палачинки.Мина покрай него и седна по турски на дивана.Загледа се отново в любимата си картина на момичето,седящо на тротоара.

      -Не гледай мен така!-отсече неочаквано тя-виж нея!Погледни я само.Тя е красива,не аз!

      -Грешиш,Дари-отвърна мъжът и направи малка пауза преди да продължи-Може ли да ти задам един въпрос?Защо си се хванала на тая работа?Красива си и никак не си глупава.Можеш да постигнеш много повече.

      -Ами...ти би трябвало да знаеш,при положение,че преди шест години си можел да видиш как ще изглеждам днес.Знаеш,че съм на кръстопът.Знаел си,преди аз самата да разбера...И,все пак ще ти отговоря.Когато бях малка и аз рисувах.Обожавах да се затварям в стаята си и с часове да твора върху платното.Не се получаваха шедьоври,но поне крайният резултат ми доставяше страхотно удоволствие.Предполагам,че имах талант,защото и аз можех да чета невероятни неща в картините си.Те всички крещяха моето име и затова до една ги обичах.Те бяха като моите дечица.Излезли от сърцето и душата ми,аз ги боготворях.В това бях най-добра.В училище оценките ми не бяха блестящи,но това не ме тревожеше,защото имах своите картини.Имах и амбиции за себе си.Смятах да уча рисуване,вероятно в Художествената Академия в София...но само за миг всичко се промени.Случи се точно това,от което майка ми най-много ме бранеше и се опитваше да ме защити.Бях на 15 и точно след рожденния ми ден разбрах,че съм бременна.За съжаление,не бях от тези,които се вслушват в съветите на родителите си.И до днес е спорен въпросът аз ли си провалих живота,задето забременях,или моите мама и тати,задето ме изгониха от къщи.До тогава ги смятах за свестни хора,но се оказа,че не са чак толкова свестни,нали?Изгониха ме,защото не успяха да се примирят с грешката ми и не можаха да простят безотговорността ми.Подложих авторитета им на съмнение.Това също не успяха да приемат.И ме изгониха.Аз направих аборт,защото бащата не искаше и да чуе за мен,какво оставаше да поеме някаква отговорност?Както и да е...на 16 имах един аборд зад себе сии нищо друго.Нямах пари.Спорен беше въпросът за местоживеенето ми.Често сменях адреса си.Нали се сещаш...типичната исория за малкото момиченце,насила тикнато в реалността?Мечтата ми да рисувам някак се изпари.Мястото й беше заето от постоянното притеснение,дали утре ще мога да сложа нещичко в устата си.Постепенно забравих всичко,което мога да свържа със щастие или поне удоволствие.започнах да продавам тялото си.И така,вече втора година.В началото ме ужасяваха онези мъже,които искаха повече от секс и си позволяваха да ме бият и да ме използват,за да осъществят най-перверзните си фантазии,защото жените им категорично отказваха.Плашеха ме повече мъжете,които си нямаха жени.Техните желания минаваха всички граници.Но...както с всичко останало в този живот,свикнах и с това.По-лесно е,когато нямаш никакъв избор.Приспособяваш се по-бързо.Е,с това се изчерпва отговорът на въпроса ти.И сега,когато ме доведе в дома си и видях всички тези прекрасни картини,мечтата ми да рисувам се възроди.Явно мечтите не умират толкова лесно.Просто си е стояла на дъното,под куп грижи и само е чакала подходящия момент,за да се покаже отново.

   Дарина замълча.Въздъхна и се вгледа в очите на Стефан.В нейните той видя сълзи.Постояха така известно време безмълвни,докато той наруши тишината:

      -В главата ми ти беше перфектна.Нищо човешко не ти беше чуждо.Затова те нарисувах по този начин.Господ те е надарил със способността да рисуваш.Не съм виждал и една твоя картина.Но сега,пред мен,стои едно твое творение-ти самата.Бог е създал душата ти първо и я е накарал да избере своя образ.Тя е нарисувала твоето лице и историята ти.Тя те прави толкова красива.Тя създава образа ти пред света.

   Момичето отново заплака.Стори й се,че за целия си престой в къщата на Стефан е плакала повече,от когато и да било.Осъзна,че през живота си досега,никога не е била благодарна на някого,колкото беше сега на този мъж.Ту се вглеждаше в него,ту в картината,която обожаваше.Нещо вътре в нея я караше да връща погледа си към нея почти непрекъснато.

      -Да не те хвана нарцисизмът?Казах ти,че е същата като тебе и ти сега я гледаш и не вярваш,че си толкова красива...-изрече тихо мъжът и се усмихна.

   Дарина се засмя,но едва доловимо.След секунди обаче лицето й отново придоби сериозното си изражение.

      -Защо рисуваш само жени?-попита го тя-Концентрираш се на първо,второ и трето място върху тях,а после върху останалите елементи.

      -Дари,никога не съм казвал това,което сега ще споделя с тебе.Затова и незнам как ще прозвучи...обаче всяка една е част от мен и от моята душа.Всяка носи в себе си частичка от съвършенството..Моето съвършенство..На всяка подарих мъничко парченце от сърцето си.Вдъхнах им живот.Да,вярно е,че мразя мъничко жените.Затова избрах да бъда сам.Вярно е,че жените сте малко подли,но сте толкова прекрасни...А,тези картини на жени..те не нараняват.Те обичат.Виж го в очите им.Твоята...тя е идеалът за жена.Жена,която не бях срещал до вчера.Теб,глупаче.Когато те видях,идентична с картината реших,че точно ти си жената.И се оказа,че наистина си.Никога няма да ти кажа,че те обичам,защото няма да е самата истина.Всичко в този живот е преходно и си отива,дори и любовта.Колкото и да е била силна,тя все някога се оказва по-слаба и безпомощна и от дете.А,когато я признаеш,тя си тръгва още по-бързо.Прекалено много неща си отидоха от живота ми,за да си позволявам да рискувам отново с онези простички и романтични думи.И въпреки всичко,точно ти се оказа истинската,тази,която ми помогна да открия истината.Имало те е през цялото време,докато си блъсках главата в стената,за да успея да сътворя тези очи.Защо не ми се показа още тогава?Изчака най-подходящия момент,за да се появиш и да ми прошепнеш онази толкова бленувана истина.

    Стефан целуна Дари по челото и стана.Момичето се огледа и с огромна изненада откри,че вече се стъмваше.Погледна стенния часовник във всекдневната.Часът беше 20:45.Не проумяваше как времето се беше изнизало толкова бързо.Имаше чувството,че някой е откраднал времето и правеше каквото си пожвлае с него.Но,готова или не да я приеме,нощта идваше.Дарина отново погледна Стефан.Той се качваше по стълбите към горния етаж и не се обърана дори един път.Влезе в стаята си и я остави сама във всекидневната,свита на кълбо.Не остана още дълго в това положение.Започна да обикаля из стаята и се питаше какво да направи-дали да се качи при него,да отиде в стаята си или на секундата да се махне от тази къща.Не беше уморена.Знаеше,че не бива да ходи при него,но не искаше и да си тръгва.Чувстваше се коренно променена за последните 24 часа.Незнаеше как ще й понесе животът навън.Тръгна към стаята си,за да отдъхне от емоциите.Точно се изкачваше по стълбите,когато зад себе си чу шепоти...женски,нежни шепоти.Спря се на едно място като закована и не смееше да се обърне.Почти сигурна беше,че си въобразява,защото подобни неща сякаш й се бяха случвали и преди.Не помнеше.Паниката,която изпитваше не позволяваше да усети нещо различно от страх.Въпраки това се посъвзе и продължи смело нагоре.Качи още две-три стъпала и се вцепени.Очите й,широко отворени,скоро щяха да изкочат от орбитите си от ужас.Тя виждаше и не вярваше.Срвщу нея вървяха три жени.Приличаха на ангели,в чиито тела се преплитаха различни прекрасни цветове.Около тях се увиваха,подобно на ореоли,светлини.Дарина ги наблюдаваше и не можеше дори да отвори уста,за да извика.Коленете й омекнаха и замалко щеше да се остави да падне по стълбите.Но,запази контрола върху себе си.Гледаше как три фигури се приближават бавно към нея.След секунда само осъзна,че вече беше виждала тези красиви лица.Взираше се в духовете на...о,да...

      -...жените от картините...-прошепна Дари.

   Бавно се обърна и погледна зад себе си.В кръг в центъра на всекидневната ся бяха събрали десет призрака,десет частички от душата на Стефан,десет черти на съвършенството.Те шепнеха и пееха с гласове по-нежни и от песента на ангел.

   Момичето забеляза,че и трите фигури от втория етаж бяха там.Учуди се как са минали покрай нея и тя дори не ги е усетила.Спомни си,че преди години,когато още беше малка,брат й все повтаряше,че духовете могат да ти сторят абсолютно всичко и ти пак няма да се усетиш.

      -Няма да се усетиш...-повтори тя.

  Дарина незнаеше дали да продължи да наблюдава странния им ритуал или да се втурне нагоре и да влезе в която и да е от стаите.

    Те се държаха за ръце.Шепнеха и напяваха.Десет бяха обиколили момичето на тротоара.Тя плачеше от мъка и се радваше.Тя искаше да избяга и да остане.Болеше я от страха и се чувстваше щастлива.Десет негови страни обикаляха душата на Дарина.Десет я измъчваха и обичаха.Тя се доближи до тях и съвсем ясно видя лицата на онези десет.Тези прекрасни и студени лица.Видя и своето-в Нейното.ТЯ стоеше на мокрия тротоар.Тази беше нейната душа.И Стефан най-накрая я освободи.Пусна Истинската от затвора й...

      -...пусна своята душа-довърши Дари.

   Тя се обърна,погледна към стаята на Стефан.Знаеше,че няма да го види отново и няма да чуе гласа му повече.

      -Той потъна в своя свят,защото намери истината си.

        4. Никой не беше виждал и една от неговите картини и никой не видя.Аз се погрижих никой да не подлага на съмнение таланта му да рисува живота.Той беше творец,без изложби и похвали,но все пак такъв.Той беше най-добрият разказвач на приказки за реалността.Рисуваше ги.Нарисува мен.Направи го така,сякаш ме познаваше от години.Така си и беше.Ние сме свързани от самото начало и нищо не може да ни раздели.Дори и неговата смърт.

     Той си отиде от мен.Обичах го.И той ме обичаше,но си отиде,защото се страхуваше,че преходът през времето ще ни раздели.Страхуваше се,че ще го забравя и просто ще продължа живота си,сякаш той никога не е съществувал.Затова изчезна в света на сенките и заживя завинаги в сърцето ми.Помня го и днес,какъвто беше преди десет години.Тогава той ме открадна от моето време и ми показа своето.Тогава ми показа,че точно аз съм неговата истина,а той-моята.Доказа,че е истински творец,защото нарисува целия ми живот.А,аз бях главната героиня в неговия.Показа ми истинските лица на жените от картините си.

   И до ден днешен не мога да си обясня случилото се през онази нощ,но вече не се и опитвам да открия истината.В началото се стремях единствено към нея,но осъзнах,че е безполезно да преследваш това,което ти е писано никогада не откриеш.Действително онова,което се случи в къщата му беше най-вълшебното нещо,което някога ми се е случвало.Остана ми като най-красивата тайна.Много писах за нея.Дори я нарисувах.Но и нея пазя скрита,както пазя спомена за онзи мъж,който преобърна целия ми живот за два дни само с онази прекрасна картина на момичето на тротоара.

   Помня,че беше много красив.Помня,че обичаше да ми играе по нервите.Помня,че истински ме обичаше.Помня,че твореше истински,като художник.....