- Пуста да опустее тая кобила, дано! Къде беше пак снощи, Биляно? Луда си да знаеш, луда!- гълчеше я майка ѝ.- По цели нощи бродиш, срам от хората и страх от Бога нямаш!
Биляна я поглеждаше изпод ресниците си, а кладенците в очите ѝ потъмняваха. Мълчаливо продължаваше да реше кобилата, сетне внимателно обираше косъмчетата от гребена и ги пускаше на земята.
- Тук ще спиш, чу ли? В обора!- не спираше старата.
„ Хубаво, мале! Таман ще ми не видиш очите!”- кимаше си наум Биляна. После издебваше здрачината, възсядаше животното и отпрашваше нанякъде.
Откак се спомина лани баща ѝ, пое на плещите си и мъжка и женска работа. Че все малки и неуки бяха братята ѝ. Я ще впрегне воловете, я сирене ще сколаса по нощите, та да отмени майка си.
До онази вечер, кога я настигна Хамид ага. Прибираше се с дружките си от Лалкини и турчинът я притисна досами зида. Носеше в ръцете си белило девойката. Нали сватба чакаше Лалка, та и занесе… Да е хубава за Стоян дружката ѝ... Разкъса сукмана ѝ турчинът… Изтърва ...