Там, където светят нашите звезди...
Там, където вечно ще те обичам...
Не знам за кое си мислеше повече - за теб, или за мисълта да бъде твоя. Дори когато бе далеч, винаги надничаше през рамо, но ти продължаваше да изглеждаш все толкова далечно и недостижимо. Не веднъж ти бе посвещавала цялата си енергия, а ти я изпиваше жадно, изцеждайки от нея и последната капка живот. След това я отнасяше - и любовта, и радостта, и тъгата.
Отнасяше ги далеч... Стаяваше ги дълбоко в себе си и й оставяше само спомена за парещата диря в пясъка. Много често се случваше да иска и тя да потъне в теб, да се разлее и да те обича, но е просто човек, неспособен да надникне в мислите и чувствата ти. Не и по начина, по който го правиш ти. Не и с твоята ласка, не и с твоите устни... Не и в този живот...
За теб тя е ясна и прозрачна като въздуха, който дишаш, а за нея ти си плътната синя стена, дълбоката и мъдра Вечност. И все пак искаше да се слее с теб, да потъне в прегръдките ти и да се остави на нежните ти пръ ...