- Какво съм аз? Растение някакво, невзрачно, ненужно. Поне листата ми да бяха листа, или цвят някакъв да имах, а то... Срам ме е даже да се покажа над земята - оплакваше се морковчето. На картофа се оплакваше.

- Виж боба - какъв цвят има. А пипера и домата? А аз цвят имам ли? Все по-дълбоко в земята се заравям. Да. От срам, само от срам се заравям.

- Стига де! И аз се заравям в земята, ама не от някакъв срам. Просто там си отглеждам децата.

- Но аз и деца нямам. Ти имаш хубави цветове. Не си като мен. - Морковчето говореше през сълзи.

- Стига, стига. приятелю. Не се измъчвай. Започна да се зачервяваш. Но да знаеш,  този цвят ти прилича много. Привлекателен вид имаш. Помъчи се да се понадигнеш малко нагоре. Да те види детето, което идва насам. Хайде още малко, още малко се повдигни.

Детето наистина  видя морковчето. Издърпа го от земята и хукна към баба си.

- Бабо, виж какво намерих.

- Та това е морковче, мое детенце. Полезно за здравето е да ядеш морковчета. Ела да го измием и да го схрускаш. Какъв хубав оранжев цвят има, нали?

Толкова хубави думи за себе си чуло морковчето. И от срам ли, от свян ли, цветът му станал още по- хубав.