МОРСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

         Били беше добро момченце. Ставаше винаги в осем и тичаше в банята си измие очичките и зъбките, за да блеснат като огледало. Закусваше дъхави мамини палачинки със сладко от вишни и никога не изцапваше любимата си пижамка на камиончета. После отиваше в стаята и си играеше тихичко до обяд, когато приятелят му Уили идваше да поиграят на стражари и разбойници.

         Един ден баща му се върна от работа по-рано и донесе някаква шарена книжка, нагъната като акордеон. Били знаеше, че не е хубаво да подслушва възрастните, но това не беше подслушване, защото ушичките му сами чуха разговора.

         - Какво ще кажеш да подарим на Били едно пътешествие? – казваше баща му и гласът му звучеше развълнувано.

         - Ще бъде чудесно – отговори майка му. Той не е виждал досега морето, а това тук изглежда изключително синьо и чисто.

         - Ще отидем в Ла Сардиния, ще отседнем в този хотел – баща му посочи нещо в книжката – и ще се запишем за морското приключение с кораба „Тортуга”.

         Сърчицето на Били подскочи като топка за пинг-понг. Пътешествие по море! Много пъти си беше представял как се бие с морски пирати и даже превзема цял кораб, но това беше наужким. В стаята му имаше глобус – една топка на сини, зелени, жълти, кафяви и оранжеви петна и той често пътуваше по нея, сложил пръстче тук или там. А сега ще пътува наистина. „Урааа” изкрещя си наум Били и му се прииска да изтича да разцелува мама и татко, но изчака да го повикат, както правят възпитаните момченца.

         После всичко се разви много бързо, само за три заспивания и събуждания. На четвъртия ден мама, татко и Били вече бяха на летището и голямата бяла птица ги отнесе към приключението.

         Когато пристигнаха в Ла Сардиния, грееше ярко слънце, толкова ярко, че трябваше веднага да си сложат слънчевите очила, за да не ослепеят. Закичиха гърдите им с венец от разноцветни цветчета и им сложиха по една гривна на китките, за да се разбира, че са туристи. Татко му каза, че туристи е нещо като пътешественици, и Били престана да се безпокои. Непознатите думи винаги го плашеха и той не можеше да си намери място, докато не разбереше какво означават. Сигурно е хубаво да си толкова любопитен, защото като питаше непрекъснато за това или онова, родителите не му се караха, а го милваха по главичката.

         Като влязоха в хотелската стая, момченцето отиде първо до прозореца, но после видя, че има тераса. Реши да изпробва дали може да си играе там с камиончетата и полицейските коли, които грижливо беше сложил в раничката си. Но тогава видя нещо, което го накара да разтърка очички, за да се увери, че е буден. Така се почувства, когато приятелят му Уили му показа новия си велосипед. Пред него се разстилаше огромно синьо петно, сякаш някой беше разсипал гигантска мастилница. Беше толкова голямо, че даже най-големият художник нямаше да може да го нарисува.

         - Мамо, татко – развика се Били. - Искам да отидем там!

Родителите му вече бяха дошли до терасата и го прегърнаха. Случи се това, което винаги се случва в подобни случай – те обикнаха морето в мига, в който го видяха. Бяха хора, родени и прекарали живота си в планината, и това беше наистина ново преживяване.

         След един час, който му се стори дълъг като цял ден, тримата бяха сложили банските си и стъпваха по горещия пясък внимателно, сякаш беше стъкло. Настръхнал от вълнение, Били се премести от вътрешната им страна, за да е по-близо до морето. Водата облиза немирните му крачета и се закатери нагоре към коленцата. Беше приятно-хладна като чаршафите, в които се вмъкваше уморен от игри след дълъг летен ден, и ласкава като майка му.

         На другия ден, облечени в тънки памучни дрехи и намазани обилно с крем против слънце, тримата туристи се качиха заедно с още много като тях на огромен като кит кораб и отплуваха на морско пътешествие. Беше същото като в играта „Морско приключение”. Първо корабът вдигна платна, вятърът ги изду като големи бели възглавници и се понесоха по вълните, като ги разделяха на две. На палубата се струпаха много хора, крещяха на най-различни езици и правеха смешни знаци с ръце.

- Какво става, татко? –попита Били, като се държеше за ръката му за всеки случай. Иначе той беше храбро момче.

- Има надпреварване с кокили – отговори баща му.

- Какво е това?

- Хората се качват на едни високи колкото стълба пръчки и ходят с тях. Побеждава този, който стигне пръв до финала.

На момченцето му беше интересно да гледа как състезателите се препъват и падат, докато се мъчат да се задържат на кокилите, но реши, че ще се включи едва в следващата игра - ловене на водни кончета. Вкараха ги в една стая колкото голям аквариум, пуснаха ято насекоми и всеки се мъчеше да улови колкото може повече. Беше трудна задача. Кончетата бяха уплашени и хвъркаха по-бързо, отколкото Били можеше да стисне пръстчета, за да ги хване за крилата. Все пак успя да улови три и остана на трето място. „Това си е голям успех” - каза майка му, която не можа да хване нищо, освен един голям комар, който в бързината помисли за водно конче. Баща му пусна една от шегите си, които пазеше за подобни случаи, и тримата се прибраха в каютата си – малка стаичка с три легла и масичка, която се клатушкаше от вълните. Ако знаеше какво го чака на другия ден, Били щеше да спи два пъти по-бързо, но не знаеше, затова се протегна два-три пъти, прибра ръчичката си под завивката и сладко заспа.

На другата сутрин Били, баща му и още хора се спуснаха един по един в специално приготвена лодка. Момчето преброи точно единайсет човека. Раздадоха им моряшки костюми и шапки, а баща му и други мъже дори си взеха лули, които да напълнят с тютюн. Капитанът си беше истински, затова не се наложи да се преоблича. Поеха курс към Острова на пиратите. Били се вълнуваше като пред истинска битка и даже упражни няколко бързи движения със сабята. Но не се наложи да слязат на брега, защото пиратския кораб пресрещна лодката им в открито море. Бяха точно като по филмите – банда рошави, кривогледи и страшни на вид хора, въоръжени с пушки и ножове. Както можеше да се очаква, нямаше да се предадат без бой и битката щеше да е кървава. Първо противниците само се гледаха страшно едни други, после най-смелият моряк се хвърли във водата с пояс, качи се на пиратския кораб и се втурна към знамето. Важното за такава битка е да се плени знамето – беше обяснил бащата на Били. Но цялата група морски разбойници заобиколи смелчагата и всички станаха едно кълбо от ръце, крака и уши.

- Бързо, да му помогнем! – издаде заповед капитанът и хората му, подобно на скакалци, нападнаха пиратите, като ги дърпаха, скубеха и препъваха. Един як моряк дръпна мръсната превръзка от лицето на главатаря и Били видя празната дупка вместо око. Друг се прицели в дървения му крак и успя да го строши на две, при което лошият залитна и падна. Навсякъде хвърчаха дрехи, ножове и зъби. Такава люта битка можеше да се води само от мъже. Били се гордееше, че участва в нея, макар че засега прибираше оръжията, след като са пленили някого, и ги събираше на купчина.

По едно време боят се обърна. Няколко пирати повалиха трима моряци и ги вързаха с дебело корабно въже. Един особено кръвожаден пират се опитваше да вземе скалпа на капитана, когото беше заклещил между две бурета с вино. Друг се засили да го удари в корема, но капитанът беше стар морски вълк и не се даваше. Извъртя се ловко и с мощна хватка завърза двамата на възел. Те зареваха като малки деца, сигурно ги болеше.

Ако бяха на брега, може би щеше да е по-лесно, но сега корабът се люшкаше по вълните и противниците не можеха да стоят изправени на крака, а се търкаляха от единия до другия му край, вплетени в ръкопашен бой. Петима от пиратите бяха пленени и кротко ближеха раните си. Други двама отстъпваха към кърмата, сигурно искаха да се скрият, но моряците знаеха всички тайни места, спипаха ги и ги завързаха за пилона на знамето. С рев на бенгалски тигър главатарят на пиратите тръгна да скача във водата, но се спъна и се пльосна на пода. Докато бършеше окървавения си нос, той видя как едно малко момченце свали пиратското знаме и го предаде на капитана. Това, разбира се, беше краят на битката и моряците решиха да слязат на брега, за да отпразнуват победата. Но там ги очакваше друга изненада.

На сушата живееше канибалско племе, което се радваше на всяка закуска, дошла незнайно откъде. Като забелязаха хората, слизащи на брега, нададоха диви ревове и бяха готови да ги набучат на копията си, да ги завъртят на шишове и да ги опекат живи. Били беше виждал такива неща само по телевизията и се уплаши не на шега. Затова хукна заедно с другите обратно към водата. Сега тя беше по-безопасна от сушата, но трябваше да стигнат до лодката си с плуване. „Добре че не пропуснах уроците по плуване в училище” – помисли си, докато плуваше по корем и държеше главата си под водата, загребвайки последователно с ръце.

Като се върнаха всичко изглеждаше по-различно. Корабът беше украсен с разноцветни флагчета и знамена, имаше даже оркестър. Така се посрещат победители. Цяла вечер туристите празнуваха и пускаха фойерверки, а през нощта Били за първи път заспа без да сънува.

Последният ден от пътешествието беше посветен на карнавала. Всеки трябваше да подготви сам костюма си, като си набави необходимото от купчината дрехи, шапки, обувки, ластици, шноли, конци и ножици – толкова голяма купчина, че може да се загубиш в нея. За родителите си не знаеше, но Били беше решил да се направи на пират – като ония от кораба, ама още по-страшен.

- Защо реши да се правиш на пират? – опита се да го разубеди баща му.

- Ами искам веднъж да бъда лош – чистосърдечно си призна момчето.

Наистина той никога не беше правил нищо лошо в целия си живот. Дори винаги си изяждаше зеленчуците. Затова сега с огромно желание се зае да се преобразява – намъкна едни стари панталони и нарочно ги зацапа с флумастер, за да изглеждат мръсни, вкара малко кал под ноктите си, нарисува си брада и мустаци и намота на главата си парче от шал като кърпа. Понеже винаги беше много спретнат и чист, като го видяха, родителите му се разсмяха от сърце.

-Ще вземеш първа награда! – окуражиха го те и отидоха да се приготвят.

Вечерта беше истинския карнавал. Отвсякъде прииждаха принцове, принцеси, джуджета, феи и анимационни герои. Имаше един магьосник, който непрекъснато се препъваше в брадата си. Едно червенобузесто момиченце се беше маскирало на ябълка, въпреки че и без костюма си беше кръгличко и сладко. Готвач с висок бял цилиндър вместо шапка подгони група моркови, картофи и аспержи, за да ги направи на супа и без малко да успее, но си изпусна черпака във врялата вода. Един тореадор с червено наметало търсеше бик, когото да победи. Бялата мечка посвири на барабаните. Дългокрак фокусник се опитваше да скрие предмети, които всички виждаха, че пуска в джобовете си. Две понита возеха безплатно, само срещу два бонбона. Мечо Пух се мъчеше да се изкатери на мачтата, защото някой беше сложил най-отгоре паничка с мед. Пепеляшка правеше кръгчета в изкуствения фонтан, възседнала Черния лебед. Кралските пингвини бяха подготвили изключително сложен номер – жонглиране с папийонки. Всички много се забавляваха.

Накрая на сцената излязоха пиратите от кораба и канибалите от Острова на канибалите. Били толкова се учуди, че стоя с отворена уста цели десет минути. Ами да, това са били артисти! Как не се сети по-рано! На някои кораби като техния има пътуващи трупи артисти, които забавляват хората, правят атракции, така каза баща му. Били си пожела и той да стане артист и ако може да играе пират – толкова му хареса приключението.