Тесният път между дърветата беше толкова отъпкан, че корените им бяха изпъкнали над пръстта в странни извити форми. Луната сияеше с целия си блясък, но въпреки това двамата братя се препъваха в тях, а когато това се случеше, имаха чувството, че са подритнали камък. Бяха много изморени, поради което дишаха тежко, а и одеждите им бяха залепнали по тялото в областта на гърдите и гърба. Въпреки това вървяха самоуверено и в моментите, когато се споглеждаха, личеше чувство на самоотверженост.

– Константине, знаеш, че Господ ще ни накаже…, нали?

– Знам, Методий! Знам! Но кажи ми, имаме ли избор?

– Не знам…, може би!

– Не, Методий, нямаме! Щом аз казвам, че нямаме, значи нямаме и ти трябва да се съобразиш с моето мнение!

– Разбира се, братко! Разбира се!

   След краткия разговор Константин увеличи темпото на вървежа, а Методий го следваше на една-две крачки зад него, без да се оплаква, с провиснала долна устна. Беше пролет и се чуваше сладкия глас на славея! Той ги успокояваше, а и сякаш ги приветстваше към това, което щяха да извършат. Озоваха се сред поляна с множество кръстове издялани от камък. Константин започна да оглежда внимателно, обикаляйки около всички камъни. Спря се в единия ъгъл на гробището и каза на брат си:

– Ето този! Да започваме !

– Нека да си отдъхнем, братко! Моля те!

– Добре! Добре! – каза, треперейки Константин. След това седнаха на тревата до камъка и се загледаха в луната.

– Методий, виждаш ли как светлината пада върху надгробните камъни?

– Виждам! Красиво е!

– Как красиво!? Ужасно е!

– За мен е красиво! Грозно е това, което ще направим!

– Брадко, ти сериозно ли мислиш, че ще успеем да склоним папата да освети книгите ни, просто ей така!? Само защото желаем да проповядваме на свой език! Това е лудост! Вече ти казах, че трябва да влезем под кожата на папата предварително. Това е единственият ни шанс! А и какво пречи хората да се порадват, че е станало чудо!? Че морето се разтворило и е предоставило мощите на Климент Римски. Един от първите папи, Методий! Не разбираш ли!? Сподвижник на св. ап. Павел и св. ап. Петър, а освен това е бил и апостол на Сердика, братко! На Сердика!

– Така е, но ти препоръчвам да не се вживяваш толкова много. Вероятно ще разберат плана ти и това ще има лоши последствия за теб, братко, а и за всички нас.

– Те ще го разберат, Методий! Убеден съм, че ще го разберат! Но вече ще бъде късно за тях, разбираш ли!? Важно е книгите ни да бъдат осветени, без значение какво ще ни коства. Ако успеем, всичко останало губи смисъл.

   Двамата братя започнаха да копаят пред издялания кръст, като преди това отделиха горния слой с тревата, много внимателно. Като стигнаха до костите на покойника, започнаха да ровят с ръце около тях. След това ги положиха в една торба от телешка кожа, запълниха дупката с част от пръстта и наредиха буците с тревата. Тръгнаха обратно по пътя, без да си поемат и глътка въздух. В един момент Методий започна да се смее най-истерично и ехидно. Константин го погледна леко уплашен, но и той започна да се смее по същия начин. Това продължи около две минути. Споглеждаха се въпросително, после поглеждаха към торбата с човешките кости и пак започваха да се смеят. Смехът спря, когато се спънаха в един от корените, който разсичаше пътя, като че ли с нож. Прахоляк полепна по изпотените мъже, а те сякаш не искаха да станат от земята, а започнаха тихо и жално да плачат.