Мостът на Въздишките. ( Страната на Пепеляшка, 6 )

Kolio Karpela (siromah)

Беше студена зимна сутрин. Възрастната жена погледна през прозореца си. Отсреща от другата страна на улицата, където Кент авеню минаваше по Уилсборо Бридж, стояха група бедно облечени мъже. Сред тях имаше няколко черни и испанци, но болшинството беше от Източния блок - поляци, руснаци и югославяни. Това беше прочутата “Еврейска борса”, откъдето започваха новия си живот повечето източно европейци.
Това беше прочутият “Мост на въздишките”, както го наричаха помежду си. Беше краят на януари и за бедните души в Ню Йорк, това беше кърваво студен ад! Ледените виелици смразяваха всичко по пътя си, вечер куче и коте спяха заедно, топлейки се с телата си. Няколко бездомници, които спяха по улиците на Манхатън - предимно между 8 и 10 авеню в средната част на града - /сборният пункт на бездомниците беше на гърба на Гранд Сентрал, където се намираше малка църква. Там раздаваха безплатна храна и топла супа/ - никога не се събудиха, подобно на Малката Кибритопродавачка от приказките на Андерсен. Също като малкото момиченце, което виждаше красиви неща в своите сънища, просяците сънуваха пролетта и чуруликането на птичките. Бедните души! Те никога нямаше да видят разцъфването на кокичетата и минзухарчетата, те никога нямаше да погалят меките върхове на тревата, те никога нямаше да чуят шумоленето на клоните на дърветата, които щяха да шепнат: “Пролет е сега”, те никога нямаше да усетят нежния полъх на пролетния бриз...
За едни земята беше Рай, а за други огнен ад. Но какво да правиш?! Така беше от край време...
Югославянинът нахлупи своята ушанка още по-ниско и започна да тропа с крака, за да ги сгрее. Ако някой “Бъм” - уличните бездомници ги наричаха в Ню Йорк “бъмове” - го видеше отстрани и ако той беше на няколко чаши ракия, просякът можеше да го вземе за товарен кон, който тропа копитата си, за да разбуди заспалия си господар. Югото обаче не тропаше, защото искаше да събуди своя господар - между другото той беше господар единствено на себе си - а по простата причина, че искаше да се сгрее. Пръстите на краката му бяха започнали да се превръщат във висулки лед и ако Югото не вземеше сериозни мерки, той скоро щеше да се превърне в снежния човек Йети!
- Как тъй думаеш? Они приидьот? - запита той другаря до себе си.
Украинецът прилепи ръкавиците до крайчеца на зачервения си нос и започна духа топъл въздух към лицето си.
- Они приидьот, товаришт, они приидьот! - успокои го младият югославянин, който беше за първи път на Еврейската борса.
- Сейчась очень рано, ещьо неть семь часов!
- В сколько часов тъй думаеш, что они приидьот?
- Всеки ден те идват различно. - украинецът беше “стара кримка” и това беше третата му година на “Мостът на въздишките”. - Обикновено те идват и те забират около 8-9 часа, но понякога ми се е случвало да хвана работа и към обяд: лятото е лесно - можеш да стоиш и до 3 часа следобед, ако искаш!
Понякога поляците ако не намереха работа, те отскокваха до близкото индийско магазинче и си купуваха бутилка водка, после те се натряскваха като казаци и лягаха като прасета по земята. Захъркваха като Марко Карлевити и не ги беше грижа за каквото и да било: Сутрин рано - те бяха първи - само скачаха и бяха готови за работа! Лятото поляците не се нуждаеха от квартира - те спяха под “Моста на въздишките”. Зимата обаче беше друга история. Нямаш никъкав шанс да оцелееш на открито, братле! Ако искаш да се събудиш, ще трябва да спиш на топло място! Повярвай ми!
- Конечно, товарищь! - каза Югото и продължи да тропа огнения руски танц “казачок”.
Възрастната жена, която наблюдаваше отсреща, се усмихна и погали котето до нея.
- Нова птица, Франки! Какво ще кажеш? Как го намираш?
Възрастната жена знаеше всички мъже на борсата, дори по име. Преди години тя беше женена за строителен предприемач, който обикновено забираше хора от “Моста на въздишките”. Първо - беше евтина работна ръка и не трябваше да плаща медицински осигуровки и второ - той не искаше да плаща и стотинка на дебелите държавни чиновници от Вашингтон. Бюрократите бяха еднакви по света. Русия, Франция или Америка - разлика никаква! Всички обичаха да се тъпчат със сандвичи и да пият силно кафе през работно време - тогава естествено беше най-сладко, те обожаваха да играят на баскетбол - опитваха се да улучат кошчето за боклук с топка хартия или да надничат под полите на колежките си - това беше любимото занимание на мъжете. Жените бяха по-умни и решаваха кръстословици...
След като мъжът и умря при автомобилна катастрофа, вдовицата се оттегли от светския живот и се огради с домашни любимци. Парите, които и беше оставил съпруга и, и позволяваха да води скромен живот, но без лишения. В къщи тя гледаше две сиамски котки, Франко - ангорски котарак, една френска булонка и едно смешно кученце със сплескан нос- беше китайската порода Чихуа. Всяка сутрин в 10 часа - независимо от сезона дали беше зима или лято, тя напускаше апартамента си и се насочваше към борсата. Зимъс тя оставяше на премръзналите души термос с горещ чай и топли кифлички, които тя саморъчно изпичаше. В останалата част от годината, тя им носеше силно бразилско кафе и сладки. След като оставяше закуската на бедните емигранти, благородната жена продължаваше до старата, запустяла сграда, където беше свърталището на улични котки и кучета от известната порода “Улична превъзходна”. Още щом видеха страта жена, животните скачаха и я наобикаляха. Разнасяше се кучешки-котешки концерт, който можеше да се чуе в цялата средна част на Бруклин.
- Ах, къде се загуби Спарки?! Не те видях вчера?! А ти къде ходиш, проклетнико?! - обърна се тя към слабо куче с тъжни очи. Ребрата му се брояха от глад и то се заоблизва, като видя храната - Знаех си, че ще се върнеш, Душичко, знаех си! Елате, Мила, Кате, Лиза - тя подкани котките - и за вас има, милички!
След като нахранеше и тези бедни души, вдовицата се обръщаше и се връщаше в къщи. На минаване покрай “Моста на въздишките”, тя вземаше празния термос и пожелаваше успешен ден на емигрантите. Ако видеше някое ново момче, тя го заговаряше и го питаше за семейството му.
Всички чужденци я обичаха. “Бабата със сладките” я наричаха емигрантите помежду си.
Когато се върнеше в къщи, старата жена запалваше кандилото и отправяше горещи молитви към Бог.
“... моля те, о всемогъщи Боже, който си в небесата, дай работа на тия бедни души!... освети с божествена светлина техният път...”
Когато Господ-Бог беше в добро насроение, тои изпращаше цяла
тумба черноризци и те забираха всички от борсата.
Когато Господ-Бог беше сърдит на света, само няколко евреи минаваха и повечето от бедните души със свирещи класическа музика черва в квартирите си, ако имаха такива разбира се, или в къщичките си от картон ако бяха пияните поляци.
Брадатите черноризци - пасати бяха изключително живописна сцена в еврейската част на Бруклин. Повечето от тях бяха струпани около станцията на метрото Флашинг и околните улици. Пасатите бяха секта с много строги пуритански възгледи. Мъжете ходеха със строго черни дрехи, бели ризи с колосани яки, черни лачени обувки и черни цилиндри. Особено смешни бяха дългите им бакенбарди. Пасатите винаги тичаха по улиците, дали обзети от религиозен плам, дали от страстта да правят пари и дългите им бакенбарди се развяваха по вятъра като връзката на детско хвърчило. Някой стари пасати имаха навика да ги навиват около ушите си и да пъхат краищата им в ушната си мида. Един поляк се шегуваше, че бакенбардите изпълнявали роля на антени - подобно на антените на хлебарките и събирали информацията от външният свят. Колкото по-дълги бяха бакенбардите, толкова повече и по-добра информация събираха. Тя се предаваше в мозъка чрез ушите. Ето защо краищата на бакенбардите стояха в ушите им...
Може би тази беше причината, че пасатите бяха най-добрите и находчиви търговци в света. Ето как полякът разреши хилядолетната загадка, над която си бяха блъскали главите и най-великите умове на човечеството Жалко за горките научни сътрудници и професори, които бяха останали без работа. Докато американските им колеги преминаха на Уелфер /помощ за безработни/. Френските им колеги останаха по домовете си, разчитайки на своите жени или любовници да ги хранят, докато горките руски професори и научни сътрудници, трябваше да се преквалифицират. Беше “Перестройка” и ако не работиш, нямаше борш. Бедните души трябваше да носят тухли или да бъркат вар...
Колкото до китайските им колеги, откритието на поляка ги спаси от нелепа смърт. Как? - ще запита някой. Много просто! По време на изследването на загадката, те си биеха главите в Стените на Плача и напразно се мъчеха да открият откъде идва гениалността на пасатите. Мао Дзе Дун беше обещал на всеки академик да му подари томче с подписа на Карл Маркс - това беше прочутият “Капитал” - ако разкрият загадката. Но, уви бедните души никога нямаше да се сдобият с толкова ценната книга...
Полякът отдавна беше разплел тайната на хилядолетието!
Другата загадка, която блъскаше ума на Югото беше: защо всички мъже носеха очила?!
Носеха се слухове, че за да не допуснат парите да излязат вън от семейството, пасатите се женели помежду си, дори и с близка родна връзка. Също както истинските императори вземаха за жени своите сестри. Може би ако пасатите се женеха за своите сестри или първи братовчеди, това увреждаше техните гени и мъжките деца се раждаха с увредено зрение. А може би това беше нагла лъжа.
Югото повече допускаше, че пасатите сами си убиват зрението с това постоянно клатене на главите напред-назад, докато четяха Стария завет - пасатите не признаваха Новия Завет.
Една събота Югото се връщаше по Кент авеню към своята квартира в Куинс, когато видя необичайна гледка. Група брадати евреи с черни раса се бяха скупчили като стадо овце на брега на залива и се кланяха в транс. Югото му идваше да се ритне в задните бутове от яд - ако можеше да ги достигне, разбира се - защото беше забравил фотоапарата си в квартирата. Снимката му щеше да предизвика много повдигания на веждите и смях в родината му...
Друго интересно нещо около пасатите беше, че по всяко време на годината те ходеха с дебели кафтани, сака, елеци, бели ризи с колосани яки и най-отдолу - потник! Зимата беше разбираемо, но Югото оставяше с отворена уста, когато ги виждаше с няколко чифта дрехи и по средата на лятото. Камъкът се пукаше от жега, а те се бяха навлекли сякаш се намираха в далечен Сибир!
Климатът в Ню Йорк беше един от най-лошите в Америка, разбира се след този във Флорида. Тук имаше люти зими с мразовити виелици и огнени лета с убийствена влажност...
Лятото всички нормални хора ходеха с възможно най-малко дрехи - доколкото приличието позволяваше и Югото оставаше с пръст в уста, когато видеше някой пасат да се измъква от вкъщи със зимните си дрехи! И най-странното беше, че пасатите изобщо не усещаха топлината - те дори и не се потяха! Югото сподели този невероятен феномен- с един свой приятел, който беше бивш треньор по джудо и самбо на националния отбор на Югославия.
- Кунделини, момче! - мъдро отсече той. - Трябва повече да работиш за мозъка! Крайно време е да хвърлиш тия глупави приключенски романи и да прочетеш нещо серозно! Как да закалиш силата на духа си! Не губи времето си, ето вземи тази книга и я прочети!
Джудистът му даде книга написана от един индийски мъдрец, чието име Югото така и не запомни. Вътре се говореха много интересни неща - за тайнствената енергия “пра”, за пътя към съвършенството, за прераждането на човешката душа, за нейното съществуване във времето и пространството. Югото никога не беше разгръщал подобна книга преди. Той остана възхитен.
- Трябва да отпушиш енергията “Кондолини”, момче! - го съветваше треньора по джудо. - Трябва ти много упражнения, но ако си упорит, ти ще можеш да отпушиш своите жизнени центрове.
Отпушването на жизнените центрове беше добре, но Югото повече го интересуваше как да ги запуши, особено когато навън беше 40 градуса под нулата и той чакаше някой пасат да го съжали и да го вземе от Моста на въздишките...
Колкото по-малко жизнени центрове бяха отпушени, толкова по-малко топлина се излъчваше, а и също студът нямаше как да влезе в тялото му, ако всички дупки бяха запушени! Тогава не му трябваше нито топъл чай, нито люти чушки, нито пък да тропа като товарен кон, за да се сгрее.
Ето, това беше мечтата на Югото за съвършенство!
Колкото до Кондолини, той учеше че тялото има дузина жизнени центрове, през които енергията тече. Когато енергията не циркулираше правилно през тялото, се появяваха болестни състояния и тялото заболяваше. Китайски народни лечители използваха специални игли, които ги забиваха в жизнените центрове, за да ги отпушат и да възстановят цикъла
Наричаха това странно лечение “акупунктура”. Експерти в бойните изкуства използваха знанията за жизнените точки, за да прекъснат цикъла на Кондолини. Обикновено човек, ударен на специално място от човек със черен колан, умираше до няколко часа или до няколко дни.
В книжката имаше едно много интересно упражнение за усилване на зрението. То беше следното: Стоиш в тъмна стая и наблюдаваш пламъка на свещта, като се стремиш да не мигаш очите. Очите ти се напълват със сълзи и се “лекуваш от само себе си”.
От много четене на книги Югото беше повредил очите си и не виждаше добре надалеч.
Той си спомни, когато беше дете и майка му го изпрати да забере кравата, която бяха завързали в нивата, след като окосиха люцерната. Югото присви очите си и видя нещо черно на баира пред него и се запъти натам. Когато се приближи на около 30 крачки, Югото разбра че нещото беше магаре, а не крава...
Той направи упражнението няколко пъти, но дали защото го правеше неправилно, или защото нямаше търпение, не усети никакво подобрение. Скоро той загуби интерес и го прекъсна.
Най-лошата черта в характера му, беше неговото непостоянство. Югото много лесно се запалваше от нова идея, но много бързо я изоставяше...
Може би най-добрият резултат от книгата беше, че той стана малко по-спокоен.
Преди когато Югото чакаше на Еврейската борса, той се въртеше като бълха в гащи, но сега стана по-уравновесен.
Жизнената еволюция на Дарвин беше в сила и той от бълха израсна във въшка. Сега вместо да се върти като бълха в гащи, се въртеше като въшка в гащи..... Благодарение на Кондолини разбира се...
...
Югото никога нямаше да забрави своите първи дни на Моста на въздишките.
Не защото беше студено. А не беше студено, беше убийствено студено.
Не защото не чувстваше ръцете и краката си. И как да ги чувства, когато се бяха вкочанясали.
Не защото коремът му стържеше от глад. А и не беше слагал от три дни нищо в устата си.
Не защото имаше няколко дребни стотинки в джоба си. А и те бяха всичките, които имаше.
Не защото имаше къде да спи. Защото спеше като просяк по улиците.
Защото това беше Изгревът на Новите му Надежди!
Хората бяха правилни, когато казваха, че: “Човек дори и да умира, се надява!”
Руският евреин Душенко го използва като роб, не му заплати дори стотинка, но това не уби неговата Надежда.
Защото никой, не можеше да убие Надеждата. Тя се раждаше с тебе и умираше последна... Дори и най-големите тирани, не успяха да затрият Надеждата. Сталин уби 20 милиона хора и заточи още толкова, но не успя да убие Надеждата. Тя беше Безсмъртна!
О, беден Юго. Кой дявол те докара в тая далечна земя?!
Първият му ден на Моста на Въздишките, щеше да остане незабравим, както щяха да останат незабравими сцените от филмите на великия Чарли Чаплин.
Една бяла Тойота Корола се закова на ъгъла на Кент авеню и емигрантите наскачаха, заставайки в плътен кордон. Пасатът се уплаши и не посмя да се покаже. Югото взе да се пъчи и да показва мускулите си - той имаше по-голям бицепс от Арнолд Шварценегер по простата причина, че беше навлякъл 2 потника, 3 ризи, 4 вълнени пуловера, едно тънко яке, и една дебела шуба. Както и да е, евреинът може би се уплаши от страховитите му мускули, а може би не го видя - той забра един човек и потегли. Няколко минути по-късно пристигна един пикап-камион. Възрастният евреин изскочи от колата и взе да избира хората. Пасатът беше невероятно висок - може би повече от два метра с широк гръден кош и мощни челюсти - същински Арнолд. Едно младо мексаиканче - между другото то беше на около 45 години, но лицето му беше още детско, взе да подскача като козле около него и да вика:
- Вземи мене! Аз съм силен. Много силен!
Мексиканецът взе да издува дребните си пилешки мускули, но пасатът изобщо не го погледна. Това не отчая малечко-палечко, защото той беше открил Ахилесовата пета на великана.
Мексиканчето подскочи и грабна брадаткото “пискюлите”. Така Югото наричаше шеговито техните бакенбарди.
Арнолд Шварценегер започна да подскача и да вика: “Ой, ой, ой”. Заедно с него подскачаше и дребното мексиканче и викаше: “Аз силен, много силен. Взима мене. Остава много доволен!”
Когато по-късно Югото се сети за комичната сцена, докато караше колелото си назад към Куинс, той започна да се смее като луд и едва запази контрола над велосипеда си. Няколко глави се извърнаха и го изгледаха доста учудено, съмнявайки се дали Югото не е избягал от някоя лудница!
- Си, Педро, остави човека на мира! - намеси се Югото. - Ще му оскубеш пискюлите. А без тях той е загубен. После жена му няма да му дава, докато не му пораснат нови!
Пискюлите бяха свещен знак, даден от Бога, по който пасатите да могат да се познават помежду си. Ако някой евреин се покажеше без пискюли, другарите му щяха да го овалят в катран и перушина и да го линчуват!
- Ти взима Педро - продължи да крещи и да подскача малкият мексиканец - Не взима Педро и плаче. Аз отскубва пискюли!
За да разбере, че не се шегува, Педро го дръпна силно.
- Вай, вай, вай! - изписка Арнолд Шварценегер и започна да подскача на един крак. - Ще те взема. Ще те взема! Само ме пусни!
- Ти заклева, Педро пуска. Заклева Стар завет. Стар завет свещен!
Пасатът разбра, че пускане няма и се закле в Стария завет. Мексиканчето го пусна. В ръката му бяха останали шепа косми...
Щастливият Педро седна в колата при двамата пасати, но неочаквано се появи нов проблем. В ремаркето бяха наскачали поне 20 души. На евреинът му трябваха само 5 човека - Педро и още 4. останалите 16 бяха излишни. Пасатът се измъкна от колата отново и се хвана за главата.
- Вай, вай,вай! Дай ми сила, Боже! - взе да се моли горкият човечец. Тия гладни емигранти му изпиха мозъка до шушка! - Куатро! /четири на испански/ - взе да вика той, свивайки четирите си пръста. - Четъйре! - повтори той на руски. - Четири! - потрети той на сръбски.
Всички го разбраха чудесно, но се направиха на дръж ми шапката и никой не слезна. В края на краищата той отскочи до магазинчето и купи бутилка водка. Поляците наскачаха от колата и се втурнаха към него. Беше бутилка “Столичная”, а за “Столичная” полякът е готов да убие човек! Евреинът прочете заканата в очите им и им подаде бутилката. Поляците се сбиха, с викове “Курва”. Евреинът усети, че сега е момента да се измъкне и набързо избра 4 души - Югото, още двама украинци и един руснак и се измъкна тихомълком. Поляците отвориха водката и насядаха по паважа.
Не след дълго “Мостът на Въздишките” се огласи с патриотични песни...

ПП. Посвещавам този разказ на всички нелегални работници в Америка, било то мексиканци, руснаци, поляци или българи. В неволята всички са равни!

© Kolio Karpela Всички права запазени.
Публикувано: