МОЯТ ЕДИН

   Телефонът звънеше непрекъснато. Виждайки името, изписано на екрана и съмнявайки се, че това едва ли ще се случи отново, аз не устоях. Мислех, че греша, но не... Вдигнах. Знаех, че не трябва, но какво можех да направя? Беше по-силно от мен. Чух нежният му глас. Чух така желаната покана за среща. Толкова дълго чаках това. Исках го, желаех го, мечтаех да си принадлежим един на друг, да усещам пулса на горещото му тяло, да почувствам кожата му, как бие сърцето му. Изгарях от желание да се докоснем и магията на любовта да ни слее в едно цяло.

   Часът наближаваше. Бях готова и в очакване. Той дойде. Качих се в колата му, която ухаеше така любовно... Бях като омагьосана. Трудно можех да проумея какво става. Не можех да повярвам, че седя до него, че сме впили погледите си един в друг и безмълвно се разглеждаме. Не говореше нищо, а колко много казваха очите му, дълбоките сини очи, в които нерядко бях потъвала. Всичко това беше обяснимо, защото това беше първата ни среща от няколко месеца. И двамата седяхме мълчаливо и не знаехме как да изразим това, което таим в себе си, просто нямаше такива думи...

   Убийствената тишина продължи в допира на устните ни, една гореща целувка, която ни препрати сякаш в друго време и място – в един нов, непознат досега свят, в който бяхме само ние и не съществуваше никой и нищо освен нас. Беше приказно, докато най-внезапно магията свърши. Отдалечихме устните си изведнъж и така неочаквано, все едно се почувствахме виновни за това, което стана. Да, бяхме много виновни. Имахме вина и тя беше, че изгубихме твърде много време в чакане и таене на чувствата, в доказване на непокорство, недостъпност и глупава гордост. Умело укривахме това, което чувствахме и което ни изгаряше прекалено дълго време. Наказвайки сами себе си, а това, което се случваше с нас в този момент беше голямата и безвъзвратна присъда. Бяхме заедно, а толкова далечни, искахме да си кажем толкова много, а нещо ни спираше. Колко болка си причинявахме, колко тежко беше, а също и колко хубаво... И двамата се нуждаехме от тази задушаваща обстановка.

   Отидохме в любимото му кафене. Светлината и музиката бяха приглушени, така че да можем да се чуваме, всъщност да чуваме вътрешните си гласове, защото все още не знаех откъде да започна, как да му призная всичко. То беше дълбоко в мен, там някъде из душата ми, в нейното ядро. Нежните очертания на устните му не помръдваха, сякаш бяха застинали, а очите му се движеха вместо тях и ми говореха... Аз отвръщах на думите му...

   Оскъдният разговор се въртеше около нищото, случващо се с общите ни познати, които създаваха допълнително напрежение в отношенията ни.

   Внезапно и неочаквано усетих нещо. Допирът на крака му с моя под масата погъделичка приятно цялото ми същество. Усещането беше невероятно. Ясно беше, че  иска да ми сподели нещо, но не намираше подходящите думи, а го изразяваше по всякакви други начини - чрез очите, краката, ръцете, които плахо приближаваше към мен.

   Знаех, че моментът на истината наближаваше. Усетих го. Докосваше с длан лицето и ръцете ми, усмихваше се, говореше с нежен и предизвикателен глас. Аз му отвръщах безрезервно, сякаш хипнотизирана от тази нежност... Чувствах, че не трябва да има задръжки, които сама демонстрирах по-рано и с които той вече бе добре запознат. Исках да му покажа, че съм с него, да го предразположа към това, което и аз исках горещо. И успявах... Показах му, че с мен може да разговаря свободно, защото в една връзка никога сексът не е всичко, има и ценности, които далеч надвишават сексуалните отношения. Той осъзнаваше всичко това и от начина, по който говореше - все по свободно и открито, разбрах, че ме почувства по-близка.

   Двата часа и половина, които стояхме в кафенето, отлетяха така неусетно, както и напрежението между нас. Решихме да се оттеглим и да отстъпим местата си на други влюбени...

   Всичко изведнъж започна да се случва много бързо. Нещата между нас бяха, колкото явни, толкова и загадъчни. Последваха изпепеляващи прегръдки и целувки. Не можехме да се наситим един на друг. Сякаш искахме да наваксаме за един миг цялото изгубено време. Едно беше ясно – желаехме се, както никога досега. Тази любовна вълна, която ни заля, ни повали с бясна скорост и ни отведе за миг на така желания бряг...

   Следващата крачка към щастието ни беше да се усамотим някъде, където няма да има погледи и шушукания. Някъде, където голотата на тялото не би предизвикала бурни реакции, а напротив – ще открие своето място – там, където ще се срещне с друго такова тяло и двете части на пропуканото сърце отново ще се запоят, но този път завинаги...

   По пътя към това заветно място (неговият свободен апартамент) спряхме на едно друго романтично място. Беше някъде там – под звездите... Там, прегърнати и впити един в друг, сякаш на няколко сантиметра от голямата, пълна луна, се почувствах истински пълноценен човек, защото разбрах, че някой има нужда от мен, за да усети вкуса на живота, за да узнае защо е създаден на света, а именно - заради любовта. Нали всички казват, че любовта крепи света. В този момент осъзнах, че този човек се радва на минутите с мен, щастлив е, че една обикновена вечер от ежедневието му се е превърнала в специална, заради моето присъствие в нея. Това ме накара да се почувствам щастлива, обичана, истински жива. Чувствата ни бяха взаимни. Да можеше времето да спре! Това желаехме и двамата. Но не! Вечерта си отиваше, но идваше нощта...

   Беше студена ноемврийска вечер, въпреки горещите искрици между нас. Все пак решихме да тръгваме. Привличането беше вече неудържимо. Умирахме от нетърпение заедно да вкусим от забранения плод, да изпитаме сладострастието на нощта. Удоволствието беше взаимно и всички думи, измислени някога от някого за красива любов, не биха били достатъчни, за да опиша това, което се случи между нас. Беше повече от приказка, повече от сън, повече от сбъдната мечта... След момента под звездите, това беше най-вълнуващия миг в живота ми, защото секс можеш да правиш с всички, но любов се прави само с един. Той беше моят един... Един, единствен и неповторим завинаги – истинската и непреодолима любов. Не се замислих за утре сутринта, преди всичко това да се случи, но за сметка на това после премислях всичко отново и отново, и връщайки лентата назад, не установих нищо нередно, нищо, което да ми даде повод за притеснение. Не съжалявах за нищо, защото нямаше лъжа и измама. Всичко беше истинско, красиво и незаличимо. Едва ли бих срещнала друг мъж, който да успее да заличи неговите невидими отпечатъци по мен, друг, който ще ми покаже, че животът – това е щастливо споделената любов.

   Докато разсъждавах върху всичко това, се стреснах и ненадейно отворих очи. Леглото беше празно. Нямаше и следа от аромата на зашеметяващия му парфюм и той сякаш се беше изпарил... Лежах сама под топлата завивка... А будилникът на телефона ми звънеше ли, звънеше... Беше вече осем часът, а сивотата на новия ден ме очакваше в студените си длани...