... всичко започна така... Трябваше да бъде моят ден, моят месец, моята есен, моята година... А сега, 10 дни по-късно, чувствам как ноември си отива, а с него и моята мечта. Бавно, но сигурно. Дори бих могла да се закълна, че когато се събудя посред нощ, чувам как времето внимателно приплъзва своите невидими стрелки и забързва хода си, докато повечето нормални хора са потънали в дълбок сън, най-после намерили покой след напрегнатия ден, изпълнен с неуспешни опити да го догонят. "Колко подло и грубо от негова страна" - казвам си аз с усмивка и в съзнанието ми бързо изниква неумело скицираният образ на Човека-Време. Как бих искала да спре за миг и да ме остави да се порадвам на тишината... Дори в дългите зимни нощи, когато минутите се сливат с вечността, наистина ми се струва, че го прави. Тогава единствено се чувствам като господарка на собствения си живот и всемирната тъмнина не ме плаши. Да, взираща се в полумрака, очакваща неочакваното, стоя, опряла ръка на възглавницата си и се опит ...