Вървях си аз по тихата улица. Пак самичка. Какво ли движение може да има в Модерно предградие? "Замъкът", наречен НГДЕК "Константин Кирил Философ", вече не е никакъв замък, а абсолютен затвор за мен и за свободолюбивия ми дух. Та думата ми беше, че си вървях самичка. Само някой окъснял класик минаваше покрай мене и изпускаше по някоя псувня заради изпуснатия автобус, туткавите пешеходци или "тортичките" на кучета, кози или магарета по улицата. А уж учим в културна гимназия... Аз пак се отплеснах. Извинете ме. Мисълта ми беше, че си вървях и си мислех за живота си. Или по-скоро за съществуването си от няма и какво. Крачех си омърлушена и тъжна по калнния път и пред очите ми беше само той - Миро. Един от малкото възпитаници на Класическата гимназия, който беше успял да ми завърти главата. Мислех си аз за него и вече почти седмица откак се разделихме, аз не мога да осъзная този неоспорим факт. Все като го видя, ми иде да му се метна на врата и да го целувам, докато ме заболят устните, а все нямам смелост да го направя. Страх ме е. Страх ме е да не ме отблъсне. И го обичам. Повече отколкото би трябвало.
      Миро всъщност с нищо не е по-различен от другите. Не знам откъде се появи тази моя страст към него. Ама как се целува... Коленете ми се разтреперват само при спомена. Има нещо в очите му. Нещо неразгадаемо и неверояртно. Нещо силно и истинско, нещо, което те кара да мечтаеш и да желаеш. Миро, де, Миро. Момче ще. Ще те зарeже по най- тъпия повод, за който можеш да се сетиш. Имал за учене, моля ви се. Ами учи си, бре. Кой те спира? Аз искам само секунда внимание. Не съм те карала да мислиш само за мене. Все едно. Проблема, който осмислях тогава, беше дали ме е зарязал заради друга (ученето не е никаква причина) или просто му бях омръзнала. По-вероятно - второто. Защото, видите ли, аз съм една такава никаква, щото като взема да се влюбя и става страшно. Ама любов, ви казвам. Няма аз, няма ти. Всичко е наше. Ние и толко. Да, ама не. Нещо с момчето явно не се получаваше. Явно и любовта нещо бавно си гаснеше. Иронизирам се. Сама себе си от прекомерна болка. Няма какво повече да поема. Пълна съм с негативизъм, омраза и озлобление. Не срещу Миро, разбира се. Протест ще правя. Срещу живота, срещу алчният Господ, в който едва ли пак някога ще повярвам. Ееех, любов, любов. Та думата ми беше Миро. И той се измъчи милият. Хич не му беше леко. Знаеше колко го обичам. Но - без коментар.
      Вървя си аз по пустата уличка, заобикалям "бомбичките" (оттук зигзаобразния вид на походката ми) и си мисля за Миро... нямам за какво друго да мисля...


P.S. Миро, ако прочетеш този разказ, не мисли, че искам да си те върна. Ти сам избираш дали да си с мен или не. Аз ти казах, ти винаги най-добре знаеш какво е добро за тебе. А единственото, което искам аз, е да си щастлив....