Терпентинът … той е прозрачна течност със силен задушлив мирис, използва се предимно от художници за разреждане на боите. Но това не е особено важно сега...по важното в случая е, че той е изключително запалим. И за това може би ви е странно, че го изливам така смело и безотговорно върху скъпия си кожен диван, масата, пердетата, дори върху библиотеката с книги, които събирах цял живот, но за да ме разберете защо го правя ще трябва да ви разкажа тази странна история от самото начало.

Наричат ме Макс, Макс Фридрих, художник съм. До скоро бях изключително продуктивен и амбициозен в рисуването, работих почти денонощно по картините си. Не излизам много, особено сега. Живея в голям апартамент на последния етаж на висока сграда със страхотна гледка към града. Гледам града и хората от високо, наблюдавам ги как бързат за някъде, всеки със своята история, представям си различните им съдби и случки... фантазирам си и после изобразявам тези фантазии с четката. Единственото време в което не мисля за рисуване е може би петъка, тогава ме посещава Берние, той ми е съсед от по долните етажи, пенсиониран е по болест, не знам какво точно му има, малко е с наднормено тегло, но всъщност е най забавния човек който познавам. Всеки петък идва да гледаме спортния канал и да пием бира. Принципно не се вълнувам от спорта, но се чувствам някак длъжен да обърна внимание на Берние, той е моята връзка с външния свят, прави ми толкова много услуги и никога не ме забравя. Както и да е, исках друго да ви разкажа, как всъщност се докарах до тук.

Всичко започна с един дразнещ и много досаден звук, звук от капка. Тъкмо бях легнал след дълга рисувална нощ, почти се бе съмнало и аз умирах за поне малко сън, но на капката не и беше до сън, капеше някъде там из банята, набиващо и монотонно кап...кап...кап. Този безмилостен звук не ми даваше покой и аз все не можех и не можех да заспя. След близо час въртене в леглото и завиване през глава се реших да отида до банята и да видя какво става. Влезнах в банята с полуотворени очи и залитаща от изтощение походка и започнах да търся злия кран или чучур, който изпуска звучните капки. Гледам мивката спряна, душа също, всичко спряно. Заради ехото в банята в първия момент не можах да се ориентирам от къде идва звукът от капка, но в последствие съзрях една голяма метална тръба в горния ъгъл на банята, пронизваща безцеремонно дебелата бетонна стена на блока. Приближих се бавно иии... ура!!! Открих от къде капе мръсната гад. Тръбата беше снадана сякаш от две тръби и точно където се свързваха бликаше капка след капка. Все едно малки войничета парашутисти с лъскави касчици капките излизаха от тръбата и политаха в самоубийствен полет към твърдите плочки на банята. Чудих се какво да направя, как да спра този теч, не ги разбирам аз тези тръбни работи и първото което ми дойде е да увия тръбата с тиксо. Не беше успешно, и в крайна сметка докато правя бездарните си опити за ремонт слънцето започна да наднича самодоволно над събуждащия се град. Реших да похапна нещо, за закуска ли, за вечеря ли и аз не знам. Стоплих един от готовите сандвичи, които Берние ми носи всеки петък и междувременно разгледах в интернет за обяви за водопроводчици. Спрях се на една бригада, обадих им се и въпреки ранния час се съгласиха да дойдат. Заспиваше ми се но умората ми беше толкова силна, че ако бях заспал, нямаше да мога да стана да отворя на майсторите. За това си намирах някакви дребни занимания докато дойдат. Малко преди обяд, майсторите най накрая дойдоха. Мислих че бързо ще свършат, но като видяха тръбата се развайкаха, къртене, вадене на тръби, смяна, поне няколко часа работа. Аз просто нямах сили, оставих ги да действат и си легнах. Не мога да изразя колко съжалявам че постъпих така! Събудих се чак вечерта, теч вече нямаше, майсторите също ги нямаше. Поседнах сънен на дивана, пуснах телевизора да говори, ей така за фон, и гледайки с празен поглед, започнах да осъзнавам че нещо не е наред, нещо не е както трябва. Тънка бяла линия разделяше перфектно на две холната ми маса. Втренчих се и съзрях че не само нея, линията се простираше и по пода, стените, дори на тавана. Рекох си че майсторите са чертали от къде минават тръбите, но така грозно да начертаят и масата ми, много некоректно. Реших да им се обадя и докато си търся телефона гневно установих, че линията продължава безспирно и в другите стаи. Апартамента ми беше разделен перфектно на две от тънка бяла линия. Телефонния номер на майсторите до ден днешен дава сигнал за несъществуващ номер, а обявата им все едно никога не я е имало. Но това няма никакво значение, това което има значение е, не знам дори как да го кажа, странно е, ирационално е, плашещо и необяснимо е. Не знам дали ще ме разберете, но аз просто не мога да пресека шибаната бяла линия! Не знам защо, не знам къде е проблема, в мен или в линията. Втора година вече съм затворен в едната половина на апартамента си. За жалост в другата половина се падна да е входната врата. В първата седмица от съжителството ми с линията, все си мислих че това е сън, че съм заспал и просто сънувам някакъв абсурден кошмар. Щипах се, удрях се, няма събуждане!

Стана петък дойде Берние, аз обаче реших да не му казвам нищо, да видя как той ще приеме линията. Берние влезе засмян до ушите както обикновено и се настани на малкото диванче пред телевизора. Добре че има ключ за апартамента ми, иначе не знам как щях да му отворя външната врата. Пуснахме спортния канал а той започна да разказва неговите си весели истории, но на мен не ми беше до тях, исках просто да разбера дали той може да премине линията. Сетих се за бирата.

– Хайде Берние май забрави че ми се пие бира - подметнах аз с надежда да ми я подаде и да пресече линията с ръка.

– Хоп, ето я и бирата - ведро каза Берние и плъзна бутилката по масата, без дори да се доближава до линията.

Времето бързо мина и Берние вече трябваше да си ходи, аз така и не можех да го накарам да пресече линията. Тръгнах да го изпращам по коридора, линията минава през средата на всички стаи, като двупосочен път, мога да влезна във всяка стая но само от едната половина. И тъй изпращайки Берние всеки си вървеше в своята половина, но точно преди външната врата линията кривва и ме оставя затворен, все едно недовършен път, глуха улица. На вратата стана неловко, не можех да го изпратя до край, не можех да затворя и да заключа, той се върна от стълбите да затвори вратата. Влезнах си пак в хола мислейки какво да правя, безброй въпроси нахлуваха и все още нахлуват в главата ми, тогава Берние нахълта и с разочарован поглед започна да ми говори:

– Хей човече, нещо обидил ли съм те, днес се държиш като пълното дърво, един път не се усмихна, даже не ме изпрати като хората и каква е тая тъпа линия която си начертал из цялата къща? - говорейки пипна с ръка линията на стената.

Добре, той вижда линията, но може и да я пресича а аз не, каква е тази магия и защо се случва точно на мен? Все още не знам. Разказах всичко на верният си другар, трудно му беше да повярва. Правихме опити да ме издърпа от другата страна на линията, неуспешно, опитвахме се да я изчистим с препарат, да я заличим с друга боя отгоре. Но тънката линия все избиваше и ярко пронизваше отчаяните ми очи с инатливото си бяло.

Странно е. Живота ми не се промени от както линията я има, така или иначе не излизах, но съзнавайки че сега съм затворен, нещо в мен ме караше да се бунтувам, да искам свободата. Когато сме свободни не оценяваме свободата, и когато ни затворят започваме да се бунтуваме, използвайте свободата си навреме, докато я има! В лутането си започнах да търся комуникация с други хора, както е модерно сега интернет запознанства. Първоначално ми се стори интересно, но бързо установих, че повечето хора в интернет запознанствата са хора, с които по добре да не се запознаваш. Празни души, хора които няма какво ново да внесат в живота ти, нито пък ти можеш да им дадеш нещо, тъй като те не могат да го оценят. И тъй след няколко месеца почти бях решил да приключа с опитите за запознанства, когато в сайта се появи една семпла дама с блага усмивка. Казвам семпла, защото ако пребивавате малко в тези запознанства ще придобиете представа че сте попаднали в лунапарк и всички са силиконизирани, напудрени и накичени като коледна елха принцове и принцеси. Но тя беше различна, обикновеността и я правеше различна и някак много по естетична, красива и специална. Ларина, така се казваше, харесах я от пръв поглед, макар и през екрана. Писах и, тя ми отговори, и някак несъзнателно разговорът се разви. Допаднахме си, говорихме всеки ден, всяка нощ, като най добри приятели. Слънцето изгряваше сутрин и ни сварваше незаспали, развихрени в поредния разговор. Влюбих се, но тайно. Ларина обича планината, обича да катери върхове, а аз съм залостен на върха на един блок от някаква си начертана линия. Няма как от позицията си да участвам адекватно в живота на това момиче. Разкъсвах се, толкова много я желаех, но тя едва ли щеше да повярва на историята за линията. А дори и да повярва, какво, ще и донеса само проблеми и нещастие.

Мина време, искам не искам, случи се, тя поиска да се видим. Аз отлагах и се правих на зает с изложби. Накрая извъртях нещата така че да дойде у дома, доста е трудно да убедиш жена да дойде на първа среща направо у вас, но щом тя се съгласи, значи може би наистина съм важен за нея. С помощта на Берние подготвихме страхотна вечеря, разместихме някои мебели в апартамента така че да мога максимално адекватно да използвам пространството и да не се стига до странни ситуации, в които да трябва да взема нещо, а то да е от другата страна на линията.

Тя дойде, звънна по домофона и аз и казах да се качва, Берние остави отворено и се изниза тичешком към неговия апартамент. Вратата на асансьора изскърца и след секунди Ларина озари с присъствието си моят затвор. Прекрасна, семпла и безкрайно вълшебна. Ларина е тъмнокоса млада девойка с невероятна топла и блага усмивка, ръцете и грациозно фини бяха понамръзнали от външния хлад. Първоначално имаше известна неловкост, безмълвни усмивки един към друг. Стреснато казах - заповядай влизай - Свалих и палтото, но закачалката беше от другата страна на линията, подадох и го и и посочих мястото за закачане. Усмихна се, влезнахме навътре, показах и някои нови картини по които работя. Не беше много впечатлена, но се радваше че имам свое занимание и че я допускам до моя свят. Преминахме към вечерята, сръбнахме малко вино, говорихме. Тя е толкова амбициозна, иска да направи толкова много неща, да създаде семейство, да остави добра следа след себе си. Сякаш за миг бях забравил за линията, посегнах да я хвана за ръка, но не можах, линията разделяше нашите два свята. Времето мина бързо в сладки приказки, за мен беше специална среща. Дойде време да си отива, запътихме се с неохота към коридора, не исках да си тръгва, дръпнах я рязко за току що облеченото палто, така че да пристъпи в моята половина от коридора и я прегърнах силно. Тя също ме гушна, и после се запъти към вратата.

–Няма ли да ме изпратиш? - каза ми с палав поглед

– Не, ти си голямо момиче ще намериш пътя и сама! - отвърнах и, разбира се че исках да я изпратя, но просто нямаше как.

И тъй тя си замина, три дни не можех да заспя от мисли за нея.

Продължихме да поддържаме връзка, тя искаше да излизаме, да ходим на излет, да ходим на някакъв панаир. Аз все отказвах, увъртах. С времето охладня към мен, пишехме си все по рядко и по рядко.

Реших че трябва да я поканя пак да дойде. Съгласи се, дойде но беше някак тъжна или огорчена. Седнахме на масата един срещу друг. Въздъхна и започна да говори.

– Виж аз много те харесвам, ти си специален човек за мен, но държанието ти и отношението ти към мен е двузначно, не мога да разбера какво искаш от мен. Някой път си много мил, а друг път просто все едно не ти пука за мен. Нито ме отблъскваш нито правиш крачка към нещо по сериозно, а времето лети, няма да сме вечно млади. Знаеш че искам семейство, деца, дом, сега е момента човек да сбъдва мечтите си - не знаех как да отговоря, казах просто че и аз я харесвам много.

– Добре кажи ми тогава какво има, какъв е проблема.

– Проблема е една линия - казах аз колебливо

– Каква линия? - объркано се поинтересува

– Ами ето тази, която пресича масата през средата.

Очите и се насълзиха.

– Макс, на масата няма линия...съжалявам, наистина те харесвах, но живота е кратък и няма време за игри - тя просто стана и тръгна, за нея линията не съществуваше, линията беше мираж който само аз виждах.

Ето ме сега, стоя в залятия с терпентин апартамент и гледам втренчено линията. Пуша. Дали от цигарата която държа с треперещите си пръсти или от искрица любов, всичко пламва в мигновено опустошение.

Всичко се размива, звуците се издължават и изкривяват. Огнени цветове от синьо към червено трептят, растат и вилнеят като разярени фантастични призраци. В далечина квичат линейки и пожарни, скупчват се хора. А вие виждате ли го? Виждате ли силуета в мрака да притичва, виждате ли го сред суматохата да се лута, да последва любовта?

– Берние Фридрих - говори репортерка пред изгорялата сграда - Това е името на собственика на апартамента от който е започнал пожара. Тук съседите разказват, че той е имал проблеми от както бил уволнен от металургичния завод, излизал само в петък и се представял за художник, за сега няма данни да е имало някой в апартамента по време на пожара…

 Искам честно мнение за разказа, принципно не съм четящ и пишещ човек и нямам представа какво точно съм сътворил. Дали има смисъл да отделям от времето си за писане?