Да ти разкажа ли за самотата? Да ти опиша ли мрака и болката? Да ти покажа ли ада, в който съм заключена? Сама сред хора съм и все виждащите ми очи са ослепени. Ледени пламъци опожаряват плътта ми. Ангели и демони са вплели голите си тела и се докосват с крила. Мрачни призраци пеят тъжни арии. Под черния ми прозорец се блъскат обезумели вълни и разярена хидра ръмжи на калния праг на моя затвор. Червените стени са пропити с кръвта на хиляди низвергнати мъченици и тъжни окови тежко висят на тях. Леглото ми е обсипано с увехнали червени рози, а наместо възглавница – трънен венец. Жадни вампири пият бавно кръвта ми и злобни харпии разкъсват плътта ми. А Медуза ме държи в студените си обятия и змийските й коси облазват бледото ми лице. Луцифер впива жадно устни в моите, само за да откъсне езика ми и да сподави вика ми. Опитвам се да плача, но се оказва, че мъртвите ми очи са пресъхнали. И бягството е невъзможно. Щом се измъкна от своите палачи и се спусна в безумен бяг, по тъмните коридори ...