14 нояб. 2009 г., 18:53
9 мин за четене
Берит се загледа дълго в малката кална локва пред него. Сякаш там, във мътната вода, минаваше целият му живот и всички страдания. За миг той видя малкия си син. За миг видя и съпругата си. Очите му се напълниха със сълзи. Осъзна, че те са вече минало.
- Може би ако има живот след смъртта – помисли си той – ще ги срещна отново. И това може да е скоро.
Разтърси главата си от тези прекалено хубави мисли и заграби с шепа от мътната локва и отпи две глътки вода. Взе меча си и го огледа. Целият беше в черна, зловонна кръв и реши да го измие. Кръвта беше останала от последния демон, с когото влезе в битка някъде близо до град Инкубус. След като изми меча си, Берит отправи поглед нагоре към небето. Ах, колко му се искаше да види красивото сияйно слънце. От много години насам тези земи бяха потънали в мрак, тъмни, сиви облаци покриваха небосвода. Самият Берит бродеше из този мрак като сянка без душа. Всъщност душата му вече я нямаше. Поне така се чувстваше.
Избърса меча си с ръка, сложи го в но ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация